10 години след края на света

zx620y348_3038116 (Small)

снимки: Капитал

Показателите сочат, че световната икономика е излязла от кризата. Старите структурни проблеми обаче остават, а към тях се прибави и нов – политическа несигурност

Не са много световните събития, за които може да се каже, че са започнали с пресрилийз. Финансовата криза от 2007-2008 г., която прерасна в световна икономическа криза, започна с такъв. Съобщението от френската банкова група BNP Paribas от 9 август 2007 г., че замразява 1.6 млрд. евро в три взаимни фонда заради „пълното изпаряване на ликвидност в някои сегменти от американския пазар на секюритизации“, бележи началото на най-силното свиване на икономиката от Голямата депресия насам, източник /Капитал/.

Така смятат повечето анализатори – от престижния сайт Money&Banking до Financial Times – според които след тази дата недоверието между банките и съответно между техните клиенти, е започнало бързо да расте, за да стигне пика си с фалита на Lehman Brothers следващата година. Оттам нататък историята е позната – сривът на доверието доведе до домино ефект, който засегна един по един всички развити и развиващи се пазари, а парализата на финансовия сектор се прехвърли в реалния и блокира световната икономика.

Разбира се, всяка такава дата е условна. Признаци за проблеми в американския пазар на ипотеки имаше далеч преди август 2007, а дори година и половина по-късно в България премиерът Сергей Станишев продължаваше да обяснява как ръстът на БВП ще бъде 5% и криза няма да има (виж текста „България и кризата: краят на светлото бъдеще“). Но ако се съгласим с това определение, то този август се навършиха десет години от началото на Кризата, която за повечето хора остана белязана с главна буква и се превърна във вододел, разделящ два свята: загубеният рай на бързите и огромни печалби, непрекъснат ръст и изобилие от оптимизъм и „новата нормалност“ на несигурност и страх от риска.

Десет години са дълго време. Точно толкова след Жан Виденов и пенсиите по 3 долара България стана член на ЕС. Десетилетие след началото на кризата всички показатели сочат, че сме напуснали територията й. Но вятърът в платната крие пробойните в корпуса. Част от нещата, които допринесоха за нестабилността, не са се променили особено, докато някои стари котви днес се носят безпомощно.

Всички двигатели работят

2017 г. на пръв поглед е странен момент да се отбележат 10 години от началото на кризата, защото през 2007 г. никой извън няколко финансови анализатори не вярваше, че се задава нещо толкова мащабно и глобално. Имотният пазар в България например все още беше в пика си, а в САЩ новият директор на Федералния резерв Бен Бернанке заяви, че проблемите в част от ипотечния пазар няма да засегнат икономиката и тя ще расте и през 2008 г. През септември 2007 г. във Великобритания за пръв път от сто и петдесет години вложители се наредиха да теглят масово парите си от банка – Northern Rock. Точно година по-късно фалира Lehman Brothers и изведнъж големи финансови институции по цял свят започнаха да падат, подкопани от липсата на доверие и на достатъчно ликвидност. Паричните потоци в света секнаха за известно време.

Този кратък, но сериозен инфаркт имаше дълготрайни последици. Подплашени от внезапната крехкост на финансовата система, политици от цял свят се втурнаха да я защитават с парите на данъкоплатците, като обещаха да я регулират по-добре. Липсата на евтин и бърз кредит спъна редица индустрии и остави без работа милиони. Държави, разчитали на финансовите пазари за закърпването на бюджетите си, изведнъж останаха без покритие. Цели концепции, на които беше изградена модерната икономика – тези за дълга, дефицита, дерегулацията и неолиберализма, претърпяха силен удар. В ЕС например това, което навремето беше черта в полето – критериите от Маастрихт – се превърна в свещена конституция, заради която държави се наказваха.

През 2012 г. анализаторът Даниел Грос предрече пред „Капитал“, че кризата в Европа ще продължи десет години. Ако гледаме статистиката, Грос дори е бил песимист – още през 2016 г. всички държави в ЕС отбелязаха ръст за пръв път от 2007 г. Изследванията за бизнес климата във водещата европейска икономика – Германия, удрят рекорд след рекорд и дори на места, където безработицата е особено упорита – например в Испания, последната година и половина се наблюдава сериозен спад. България бележи деветото си поредно тримесечие с ръст над 3%, заетостта е рекордно висока, заводите работят с пълна сила. Световните индекси са не само на предкризисни, а на доста по-високи нива.

Кризата, с две думи, изглежда привършила.

Закърпени, но не затворени

Има няколко причини да сме далеч от оптимизма. Първо, фундаментите, на които стъпи кризата, са още там (виж текста „Петте неща, които кризата така и не промени“). Финансовите системи получиха повече регулация, както и повече правила, но това не промени съществено начина им на работа, прозрачността им, нито способността им да взривят цялата икономика. Идеята, че всички данъкоплатци няма да плащат за грешките на малцина, също не се осъществи. Въпреки че дълговете бяха една от основните съставки на кризата, те не са намалели – напротив. В момента световният дълг е на рекордно високи нива.

Теорията казва, че изходът от една криза идва тогава, когато се намери ново балансирано състояние. Пазарът, твърдят икономистите, е способен да намери сам такова състояние. Но заради безкрайното наливане на пари в икономиката от страна на централните банки пазарът не работи адекватно. В еврозоната например вече две години се работи с отрицателна основна лихва заради наливането на пари от ЕЦБ. „При бизнес цикъла кризата е оздравяването на икономиката. Болестта е разгулът по време на икономическия бум, самият факт на настъпване на криза означава, че болестта започва да се лекува“, обяснява макроикономистът Георги Ганев. „Но огромният проблем, който виждам с Великата рецесия е, че държавните политики – и фискални, и парични, активно пречеха на оздравителните процеси да текат. Плашещо големи части от стопанствата на развитите икономики са обитавани от зомбита – стопански трупове, които са губещи но заради държавната подкрепа продължават да съществуват и да не могат да бъдат различени от стопански жизнеспособни деятели. Гнилочните процеси продължават да създават проблем след проблем, а проблемите биват заливани от нови и нови вълни държавна подкрепа, без всъщност да бъдат лекувани“. Това, смята Ганев, е причината развитият свят да излиза от кризата с категорично най-слабото стопанско възстановяване, изобщо откакто има запис на бизнес цикъла.

Тоновете безплатни пари помагат за надуването на балони на нови места, от които тепърва могат да изникват проблеми. Това е дори преди да вземем предвид, че бизнес среда, свикнала с такъв тип пари, много трудно се пренастройва (справка – еврофондовете в България).

Преведено, това значи, че ако спре снабдяването с тази изкуствена ликвидност, икономиката може да преживее нов спад. Никой обаче не изглежда готов да направи този опит, отчасти защото не е ясно какъв ще е изходът, отчасти защото вече няма политическа идеология, която да движи ръката на правителствата. Едно от големите наследства на кризата е разрушаването на консенсуса, че има един верен модел за развитие на икономиката. „През Голямата депресия от 30-те обществото губи доверие в пазара, а рязко се увеличава доверието в държавата. През 70-те се губи доверие в държавата, но се вдига доверието в пазара. Сега има едновременно недоверие и към пазара, и към държавата“, казва пред „Капитал“ политологът Иван Кръстев.

Основният проблем в света днес е политиката, не икономиката. Кризата разруши консенсуса за посоката на развитие и така освободи полето за всякакви гласове.

Новите граници

Най-дългосрочният ефект на икономическия срив може да се открие именно в политиката. Надигането на крайни формации в цяла Европа, все по-силната радикализация на общественото мнение и изборът на Доналд Тръмп в САЩ са все събития, частично свързани с последствията от кризата и разрушаването на дългогодишния консенсус, че икономическата посока е една, отварянето на границите носи позитиви, а глобализацията е сила за развитие. „Хората видяха глобализацията като революция, но не за освобождаване на народите, а на елитите. Те изведнъж могат да идат където си искат, да напуснат страната, когато има проблем, капиталът се трансферира много по-лесно от труда. И има нов, антиглобалистки консенсус, в който различните части от света преосмислят значението на границите“, посочва Кръстев. Това е процес, който може да се види във всеки вид граници – от физическите, където на много места вече се издигат бариери, през търговските – дори в сърцето на ЕС протекционизмът набира сила, до виртуалните.

Така икономическата свързаност, която преди време беше виждана като възможност, сега се вижда като заплаха. Например свободата на движение в ЕС, която сега все повече държави искат да ограничат, или интернет връзките, които позволяват на държави като Русия или Китай да хакват важни системи или дори избори в други държави.

Това недоверие, натрупано във всички системи, не се чисти по никакъв начин. То приравнява капитализма с криза, дерегулацията с безотговорност, а глобализацията с конспиративна измама. Неспособността на политиците да го изчистят е сравнима с неспособността на централните банкери да спрат да финансират икономиката. И двете са еднакво плашещи и обещаващи проблеми в дългосрочен план. „Следващата криза може да дойде от свръхзадлъжнялост или поредна банкова криз на някоя голяма икономика, от надут поради безкрайно хлабавите пари от последните десет години балон или от някой конфликт някъде“, посочва Ганев. Неговата препоръка на макро ниво е да се пазят малки бюджетни излишъци и да се увеличава резерва, а на микро – да се пазят пари в брой и реални спестявания.

Вятърът в платната крие дупките в корпуса, но при първото разклащане може да открием, че имаме нови проблеми и все по-малко решения.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *