снимка sportal.bg
Легендарният Красимир Генчев Балъков, който днес навършва 50 години, даде интервю за Блиц Спорт.
– Краси, кои са най-ярките ти спомени от най-ранна детска възраст?
– Родното ми село Хотница. Красива зелена поляна. Пълно е с малчугани. Аз съм сред тях и гоня топката. Ама като казвам топката, не разбирай днешните. Беше парцалена. Баба и дядо ми я направиха. Аз се влюбих в нея и така до ден-днешен. Цял живот търча подир пустата й топка. Не я оставям, ама и тя не ме оставя, източник /Petel.bg/.
– ЦСКА или Левски. Кой беше любимият ти отбор като малък?
– Етър. Етър и никой друг. Е, ако трябва да съм откровен, повече симпатизирах на „червените”. Но точния отговор на въпроса за любимия отбор е Етър. Вероятно ще ме попиташ и за моя кумир, нали…
– Точно така.
– Ибрахим Мустафов. Или както тогава той се казваше – Ивелин Младенов. За мен той беше футболно божество. Гледах, наслаждавах се на играта му и попивах всичко, което виждах. Имаше и още двама футболисти на Етър, които бяха всичко за мен – Георги Цингов, първият ми треньор, и Стефан Лъхчиев.
– Първият гол в официален мач. Помниш ли го?
– Ако не ме лъже паметта, беше в Шумен. Влязох през второто полувреме при резултат 3:0 за домакините. Тогава играех като ляво крило. Получих хубав пас, финтирах двама, излязох срещу вратаря и с едно леко копване на топката го прехвърлих. Голът беше прекрасен. Хукнах да се радвам с вдигнати ръце, ама гледам – никой от моите съотборници не издава и грам признаци на щастие. Само ме потупаха по рамото. Викам си – какво става тука?! И тогава чак осъзнах, че всъщност съм вкарал само почетен гол, тъй като резултатът стана 3:1 за Шумен.
-По-късно обаче Етър тръгва рязко нагоре – две трети места през 1989 и 1990 година и титла през 1991 година?
-Да, да. Направихме голям отбор. Георги Василев сглоби стабилен състав и резултатите не закъсняха. През шампионския сезон играх само есента, защото през януари подписах и преминах в Спортинг (Лисабон). Но юни месец бях на стадиона, когато връчваха титлата. Поканиха ме и аз празнувах заедно с момчетата, въпреки че вече играех в Португалия.
-Имаш много силни мачове с екипа на Етър. Кой е най-впечатляващият?
-Много са, много… Но може би убедителната ни победа срещу Левски с 4:2. Попиляхме ги от бой, а аз вкарах два гола. Беше през декември 1990 година.
-И след месец, през януари 1991 година, се озова в Спортинг. Как се стигна до трансфера?
-Сделката беше осъществена благодарение на мениджъра Лусио Рибейро. Етър взе много добри пари за ония години – 1 200 000 долара. По-късно към Спортинг се присъединиха още двама българи – Бончо Генчев и Ивайло Йорданов.
– В един период от престоя ти в Спортинг помощник-треньор е Жозе Моуриньо. Що за човек беше той тогава?
– Пич, та дрънка! Още тогава си личеше, че много разбира футбола. Но беше и страхотен човек. Железен характер и изключително добродушен.
– Бързо ли се адаптира към португалския футбол?
– В началото ми беше трудно, но след това успях да вляза в час, така да се каже. Ставаха интересни мачове, а публиката ни боготвореше. Най-любими ми бяха двубоите с Бенфика. Постоянно ги наказвах. Било на нашия, било на техния стадион. Просто ми бяха абонати на мен и на Ивайло Йорданов, който също имаше навика да им вкарва голове. Имаше награда на вестник „ А Бола” за най-добър футболист на сезона. Аз съм я печелил. За мен това бе огромно признание, тъй като конкуренцията беше на колосално ниво.
-И в резултат на силните ти изяви през лятото на 1995 година се озоваваш в Щутгарт.
-О, трансферът ми в Германия беше осъществен 6-7 месеца по-рано, но влезе в сила от 1 юли 1995 година. Непосредствено след световното първенство в Щатите имаше интерес към мен от Байерн, Интер, Милан и Барселона. Но най-настоятелни бяха от Щутгарт. Сделката беше за над 4 милиона марки. Въпреки че бях вече на 29 години, „швабите” не се поколебаха, за да извадят исканите от ръководството на Спортинг пари.
– И така започва германската ти одисея… Там също ставаш любимец на феновете…
– Всъщност преди няколко години отново разбрах колко много съм ценен от публиката на Щутгарт, след като в една анкета бях посочен за най-добрия футболист на клуба за ХХ век. С Елбер и с Бобич оформихме страхотно трио. Много често и тримата попадахме в отбора на кръга в желязната Бундеслига. Казано с две думи – изкарах прекрасни години в Щутгарт. Има няколко неща, които не мога да забравя. Едно от тях е бенефисът ми. Стадионът беше препълнен, атмосферата бе невероятна. Почти през цялото време на шоуто очите ми бяха пълни със сълзи…
– Краси, в чужбина си печелил купата на Португалия и купата на Германия. Не съжаляваш ли обаче, че не стана шампион? С Щутгарт пък имаш и загубен финал за КНК – 0:1 от Челси през 1998 година.
– Не, категорично не. За нищо не съжалявам. Напротив – като се обърна назад и като погледна откъде съм тръгнал и докъде съм стигнал, мога само да благодаря на Господ. Постигнах много. Това е истината! Остана ми само една мечта, която се надявам да сбъдна.
-Коя е тя?
-Да успея и в треньорския занаят. Убеден съм, че ще преодолея и това препятствие. Само се моля да съм жив и здрав.
-Как се запали по треньорската професия?
-Това се случи още в годините, когато покойният Боби Робсън ми беше треньор в Спортинг. Излъчването му, начинът му на водене на тренировките, джентълменското му отношение към нас, футболистите, запалиха искрата в мен.
-Къде ще празнуваш юбилея?
-Навръх рождения ми ден – 29 март, ще си бъда във Велико Търново заедно със семейството ми и най-близките ми приятели. На 2 април обаче в София ще организирам второ тържество заедно с бившите ми колеги от националния отбор. Знаеш ли, като казах „бивши колеги от националния отбор” и се сещам за Трифон, лека му пръст. Той много ми липсва. Няма ден, в който да не си спомням за него. Напусна ни млад и остави огромна празнина в мен, защото бяхме приятели. Големи приятели…
Вашият коментар