Хибридните войни: Стратегията на Русия и Китай за Балканите (2)

снимка: memoriabg.com

Освен за Централна Азия, Русия и Китай споделят обща визия и за Балканите. Тя върви ръка за ръка с допълнителни инфраструктурни проекти, които да постелят пътя пред една нова регионална геополитическа трансформация. Налице е обаче и съществена разлика: докато Централна Азия свързва директно двете велики сили, Балканите са отвъд техните непосредствени периферии. В този ред на мисли, тъй като Балканите са много по-уязвими на външно влияние, за да осигурят успешно осъществяване на своите проекти, Русия и Китай трябва да разчитат на умели дипломатически ходове, видими икономически обещания и ефективни стратегически партньорства. Подобни планове притесняват САЩ и някои членове на ЕС, тъй като те се опасяват, че могат да загубят влиянието си в тази геостратегическа територия, източник /memoriabg.com/.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ НА РУСИЯ И КИТАЙ   

Най-общо казано, двете евразийски държави се опитват да превърнат своите транснационални свързващи проекти в магнити на многополюсността. Идеята е, че те ще привлекат органичната регионална подкрепа на народите чрез ползите, които ще предоставят на всяка една от транзитните държави. Паралелно с това, изграждането на широка инфраструктурна мрежа не само ще свърже откъснатите балкански части в една икономическа общност, но и ще предостави на Русия и Китай по-надежден път към географското сърце на континентална Европа. Колкото по-широко е икономическото взаимодействие между Китай, Русия и европейските държави, толкова по-вероятно е тези партньорства да се разширят и в други сфери и в крайна сметка да придобият стратегическо-политически характер. В геополитическо отношение това е напълно неприемлив развой на събитията за САЩ, които разчитат на своя абсолютен контрол над Западна Европа, за да ръководят европейската политика.

АМЕРИКАНСКОТО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ

От геостратегическа гледна точна, Европа е също толкова съществена за САЩ, колкото са Близкият Изток и Източна Азия. Тъй като Русия и Китай бързо разширяват своето влияние в последните два географски региона, за САЩ е от изключителна важност Старият континент да остане траен бастион на еднополюсната хегемония и те агресивно прокарват два стратегически – и загърнати под булото на Новата студена война – отговора на евразийската заплаха.

1.НАТО

Първият отговор е разширяването на НАТО под фалшивия предлог, че се „контрира руската агресия“. През февруари 2015 г. държавният секретар на САЩДжон Кери направи своето скандално изявление, в което обяви, че Сърбия, Косово, Черна гора, Македония, Грузия, Молдова и Приднестровието са фронтова линия между САЩ и Русия. Разширяването на инфраструктурата на НАТО към тези държави през следващите месеци бе първата стъпка към тяхното сплашване и отдалечаване от потенциално прагматично сътрудничество с Русия. Целта бе постигната в Грузия, но не съвсем в Сърбия и Македония – въпреки натиска от наскоро откритите командни центрове в Румъния и България.

2. ТПТИ

Второто средство, чрез което САЩ се опитват да попречат на Русия и Китай да предизвикат многополюсна промяна на Стария континент, е ТПТИ – вид постмодерен империализъм, който би поставил ЕС под американски икономически контрол и би предотвратил всякакви независими търговски споразумения, които Вашингтон не одобрява. По този начин при евентуалното успешно осъществяване на китайско-руските мегапроекти на Балканите, по силата на ТПТИ държавите-членки на ЕС ще се нуждаят от одобрението на САЩ, за да задълбочат търговските си взаимодействия с Русия. Макар че не всички балкански страни са членки на ЕС, това значително би попречило на руско-китайските планове за полуострова – а и за Европа – и би предоставило на САЩ необходимото пространство и време за ответен удар.

МНОГОПОЛЮСНИТЕ МЕГАПРОЕКТИ:
1.БАЛКАНСКИ ПОТОК
2.БАЛКАНСКИЯТ ПЪТ НА КОПРИНАТА

Като допълнение на руско-китайското стратегическо партньорство, планът на Русия е да оглави балканските газопроводи, а този на Китай – да построи през региона високоскоростен железопътен коридор, или Балкански път на коприната. Предвижда се Балканският поток да преминава подЧерно море, а оттам през Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Унгария. Балканският път на коприната вероятно ще минава предимно през същите координати, свързвайки гръцкото пристанище Пирея (едно от най-големите и най-важни европейски пристанища) с Будапеща през Скопие иБелград. Цялата идея е Русия да предостави на балканските държави по-независим източник на енергия, а Китай да обогати търговията в региона. По този начин двете сили ще насърчат възникването на многополюсна система.

БЛОКИРАНЕТО НА БАЛКАНСКИ ПОТОК

Макар че всичко това звучи позитивно, осъществяването на който и да е от проектите далеч не е сигурно, тъй като САЩ ще направи всичко по силите си да ги спре. В духа на Новата студена война след като успя да провали осъществяването на Южен поток, Вашингтон издигна като свой приоритет осуетяването и на руския проект за Балкански поток – и за момента успява. Първото предизвикателство бе опитът за цветна революция в Македония през май 2015 г., който за щастие се провали. Другата стъпка към дестабилизирането на региона бе предизвикването на политическо напрежение около гръцкия референдум за строги икономии – там идеята беше, че свалянето на Ципрас от власт би позволило прокарването на по-благоприятния за САЩ газопровод Ийстринг. Балканите отново се оказаха устойчиви; именно третата маневра обаче се оказа достатъчна да спре проекта в зародиш и да го остави в състояние на неизвестно изчакване.

ЩАСТЛИВИЯТ ТРЕТИ ОПИТ

Кулминацията се случи на 24-ти ноември, когато Турция свали руски бомбардировач в небето над Сирия и зараждащият се проект логично стана жертва на очаквана верижна реакция от влошаване на политическите взаимоотношения между двете държави. Имайки предвид колко очевидна последица от това събитие е пропадането на енергийното съдействие между Русия и Турция, не изглежда твърде крайна идеята Анкара да е била подстрекавана от Вашингтон. Въпреки всичко в стратегическо отношение е по-уместно да опишем този проект като временно отложен, а не отменен. Русия разбираемо не иска да подобрява позициите на една толкова агресивна спрямо нея държава, но това до голяма степен се отнася до сегашното правителство и в сегашните обстоятелства. Определено е възможно една фундаментална промяна в позициите на Турция да доведе до намаляване на напрежението и възстановяване на проекта, но това по-скоро би могло да се случи ако недоволните маси и/или смутените военни свалят правителството.

И двете възможности не са чак толкова малко вероятни, като се има предвиднарастващата неприязън към управлението на Ердоган и опасното положение, в която той е поставил турските въоръжени сили. Недоволството на все повече турци е добре известно на всички (особено предвид надигането на кюрдите), но по-малко обсъждана е стратегически неблагоприятната ситуация, в която се намират военните. Турските сили не могат да смогнат твърде дълго с възложените им разнообразни цели – военни операции срещу кюрдите в широкия югоизток, предпазване на вътрешността на страната от Ислямска държава и други крайно леви терористични организации, нередовни интервенции в Северен Ирак и поддържане на бойна готовност по сирийската граница. Изпълняването на толкова много задачи почти достига предела на силите на която и да е армия, а за капак на всичко Ердоган лансира идеята за една въображаема и напълно ненужда руска „заплаха“. Въпреки мерките, които Ердоган предприе през последното десетилетие, за да осигури позицията си, в крайна сметка всичко това може да му изиграе лоша шега.

Тъй като енергийните проекти на Русия през Балканите в момента са в застой, вниманието е насочено предимно към китайския търговски проект. САЩ трябва да продължат с дестабилизирането на региона, тъй катоизграждането на Балканския път на коприната би довело до разширяване на руското влияние посредством основния стратегически партньор Китай. От тази гледна точка Китай е изключително ценен за Русия, тъй като той трябва да изгради гръбнака на Новите Балкани, от който да започне регионалното икономическо и политическо разнообразяване. Налице е и обратната връзка – Китай може да осъществи своя проект и самостоятелно, но тъй като единствените му връзки с Балканите са икономически (и то не твърде отдавнашни), Русия значително може да улесни стратегическата му цел.

Дотук стана ясно, че целта на руско-китайското стратегическо партньорство е да революционизира Европа чрез създаването на едно многополюсно влияние през балканския коридор, който да бъде подкрепен от Балканския поток и Балканския път на коприната.Тъй като за момента САЩ се справиха със спирането на руския енергиен проект,Балканският път на коприната изглежда единственият понастоящем постижим мегапроект в региона. В тази връзка, макар че Пекин отчасти се осланя на руското влияние в региона, носителят на многополюсността в полуострова е не Русия, а именно Китай.

Идеята за балканския икономически проект произлиза от китайската инициатива за изграждането на Нов път на коприната, който да направи по-свързана световната инфраструктура. Целта на начинанието е да предостави нови възможности за чуждестранни китайски инвестиции и същевременно с това да подпомогне геостратегическите региони в техния освободителен стремеж към многополюсност. Балканският път на коприната е регионално проявление на този идеал и част от по-широкото обвързване на Китай с централно- и източноевропейските държави.

Форматът на това многостранно взаимодействие бе изяснен през 2012 г. във Варшава на първата в историята Конференция на Китай, централните и източните европейски държави. Две години по-късно на среща в Белград бе създадена идеята за високоскоростна железопътна линия между Будапеща, Белград, Скопие и Атина, с цел задълбочаване на икономическата свързаност на държавите. Конференцията в Суджоу през 2015 г. изясни приоритетите до 2020 г. и предложи създаването на съвместна фирма за финансиране, която да предоставя кредитни и инвестиционни фондове за този и други проекти. Информационна агенция Синхуа предаде, че членовете са се съгласили да завършат отсечката Будапеща-Белград до 2017 г.

На срещата „Китай – Централна и Източна Европа“, която се проведе в Белград на 16-17 декември 2014 г. България се самоизолира регионално. От 16 премиери не присъстват само трима, като от 16-те държави България е представена на най-ниско ниво – от тогавашния вицепремиер без ресор Румяна Бъчварова. На срещата премиерите на Китай, Сърбия и Унгария подписаха споразумението за изграждане на високоскоростната железопътна линия между Белград и Будапеща, която „ще действа като коридор между Китай и балканските държави“, според китайския премиер Ли Къцян. Сръбският му колега Александър Вучичотбеляза, че пътуването между двете столици ще се съкрати от 8 часа на 2 часа и 30 минути, а унгарският премиер Виктор Орбан – че сключването на споразумението бележи един щастлив ден за Унгария. Конкретният резултат за Източна Европа е нов китайски инвестиционен фонд от 3 милиарда долара. Този фонд е допълнение към 10-те милиарда долара, заделени през 2012-та за инвестиционни проекти в региона. На снимката – премиерите на Македония, Сърбия, Китай и Унгария.

Всичко това означава, че Китай е задълбочил и ускорил своите дипломатически, икономически и институционални отношения с Централна и Източна Европа и в рамките само на две години е станал сериозен фактор в регион, който се намира почти от другата страна на планетата. Това може да бъде обяснено с привлекателните икономически перспективи, както и с амбицията на Китай да задълбочи своето присъствие в световен мащаб. Тези два фактора се съчетават в един внушителен компонент наголямата китайска стратегия, която се стреми да използва непреодолими икономически примамки, за да поведе партньорите си (особено тези, които са част от еднополюсния свят) по пътя на осезаемата геополитическа промяна в рамките на едно поколение.

САЩ се страхуват да не изгубят позицията си на основен търговски партньор на ЕС, защото знаят, че това бързо може да доведе до края на тяхната хегемония. От друга страна Балканският път на коприната е последната надежда на ЕС за многополюсно бъдеще, независимо от тотален американски контрол. Именно затова от геополитическа гледна точка за Русия и Китай е толкова важно да завършат своя проект. Неизбежната Нова студена война и невероятно високият залог означават, че Балканите ще останат една от основните горещи точки в опасната битка за влияние.

Традиционните съперници в борбата за Балканите винаги са били държави, водени от Германия (Австро-Унгария, Имперска Германия, Нацистка Германия, а днес ЕС), Русия (Имперска Русия, Съветския Съюз и Руската федерация) и Турция (Османска империя, Република Турция и „Демократичната“ Турция на Ердоган). Макар че понякога се появяват и други участници (като например Великобритания и Франция в Гърция), в хода на модерната история борбата между тези три основни сили е станала неизменна част от международните отношения на Балканите. Цялата тази регионална парадигма бе необратимо трансформирана от включването наСАЩ, които ускориха разпадането на Югославия, разшириха НАТО и бомбардираха Сърбия. Координираните конвенционални и асиметрични (чрез НПО-та, подстрекаващи цветни революции) инвазии на Балканите създадоха нов стандарт за прилагането на еднополюсна сила и се превърнаха в тактически прецедент за това, което последва в Близкия Изток.

Непрекъснатото нарастване на НАТО, ЕС и ислямския екстремизъм поставиха Русия в неизгодно положение и в продължение на повече от десетилетие изглеждаше, че Москва е предала цивилизационното пространство, за което се бори през последните два века. През 2007 г. обаче внезапното обявяване на проекта „Южен поток“ драматично сигнализира завръщането на Русия, която се опита да изненада еднополюсния свят чрез своя специфичен вид „енергийна геополитика“. Горе-долу по същото време на Балканите се появи и Китай, и то със замах, който малцина биха допуснали. Със своя икономически и инфраструктурен проект днес Китай е единственият катализатор, който би могъл да осигури възникването на многополюсен модел не само на Балканския полуостров, но и в ЕС.

Най-просто казано, еднополюсният и многополюсният свят се сблъскват на Балканите, за да решат геополитическата съдба на ЕС.Най-солидните представители на първата група са САЩ и Турция, а на втората – Русия и Китай. В тази битка САЩ разчитат на своето военно присъствие и дейността на неправителствените си организации; Турция от своя страна разпространява заразната идеология на радикалния Ислям, за да привлече на своя страна привидно безчетен брой кръвожадни новобранци и да проправи път за неоосманизма на Балканите.

От другата страна Русия съветва и снабдява Сърбия с оръжия и се намира в готовност да разшири стратегическото си партньорство с Македония отвъд сферата на демократичната сигурност, в случай че това решат македонските власти. Ролята на Китай е чрез своите огромни икономически възможности и професионално ръководство възможно най-скоро да превърне Балканския път на коприната в реалност.

Осъществяването на проекта се оказва на кръстопът между идеологиите на разрушителното насилие и градивното развитие.Еднополюсният лагер и неговите регионални съюзници в лицето на Албания иХърватия са готови да опожарят Балканите в името на пировата победа, а многополюсният разчита на патриотичните граждани от земите междуРепублика Сръбска, Сърбия, Черна гора и Македония. Да плащаш на местни гангстери и да объркваш бунтарската младеж изглежда далеч по-лесно от това да култивираш искрени поддръжници на патриотичния идеал, но изглежда засега резултатът е равен.

В този момент бъдещето на Балканите – и това на Европа – може да тръгне във всяка от двете посоки. Няма как да знаем коя страна в крайна сметка ще победи, но едно е ясно: решителният фактор ще бъде това дали САЩ и Турция ще успеят да подведат достатъчно хора да унищожат собствените си земи, подтикнати от геополитическа омраза, или Русия и Китай ще успеят да ги убедят да се отворят за новите многостранни възможности.