Ще удържи ли Евросъюзът на натиска на САЩ?

Ще удържи ли Евросъюзът на натиска на САЩ?

Европа реши да отстоява своята независимост: Тя няма да преразгледа сделката с Иран и няма да съблюдава американските санкции. Развалянето на иранската сделка от страна на Вашингтон се превърна в последната капка, която преля чашата на търпението на Европейския съюз. ЕС в действителност няма накъде повече да отстъпва – по-нататъшното подчинение на атлантическия диктат прави целия общоевропейски проект безсмислен. Ще се превърне ли месец май 2018 г. в повратна точка и начало на разцепването на Запада?

Лидерите на европейските страни и ръководителите на Евросъюза, събрали се в София, официално трябва да обсъждат отношенията с балканските държави, които са кандидати за присъединяване към ЕС. Как обаче може да се говори за разширяване на ЕС, ако съюзът не може да се справи със своята основна функция – да защитава интересите на европейците? Ето защо на неформалната вечеря в българската столица едва ли е ставало въпрос за нещо друго, освен за отношенията със САЩ. Европа се намира на прага не просто на търговска война, но и на геополитически конфликт със собствените си… Но какви са те –  старши партньори, съюзници, сюзерени или конкуренти? В геополитически план САЩ са в ролята на началник за Стария континент – именно американските атлантици са старши в рамките на единния Запад и НАТО. След Втората световна война САЩ направляват Германия, Италия, Франция и други страни от Западна, а по-късно и от Източна Европа чрез различни форми на контрол. Като техен партньор в задачата за установяване на доминация над Европа влиза Великобритания. Независимо от разногласията, възникнали между двата бряга на Атлантическия океан, Европа, дори и под формата на Европейски съюз, като цяло остава подчинена.

С набирането на сила на интеграционния процес в Европа континенталните европейци демонстрират желание да станат по-самостоятелни, но англосаксонците винаги са държали ситуацията под контрол. Истинската независимост на Германия и нейното сближаване с Русия, противоречат на интересите на атлантиците и преди няколко години под благовидния предлог за „руската заплаха” Европа се присъедини към антируските санкции. „Украйна беше вече ваша, а Путин не ви даде да я вземете под крилото на ЕС”, с подобна теза алчните европейски политици бяха тласнати към началото на геополитически конфликт с Русия.

Мнозинството от европейската политическа класа обаче разбра, че за ЕС е изгодно да има тесни връзки с Русия и въпреки че се съгласяваше да продължи санкциите, в същото време търсеше начини да прекрати конфронтацията с Москва. За да поддържат русофобската атмосфера, наскоро на англосаксонците им се наложи да организират провокацията със Скрипал, с цел по този начин да държат високо ниво на напрежението между Русия и Европа. Изглеждаше, че в близките месеци всичко ще продължи по старому: Европа ще чака развръзката от борбата за власт в САЩ и ще се опитва да се приспособи едновременно и към Тръмп, и към противостоящия му атлантически елит. Последните действия на Вашингтон обаче поставиха въпроса остро. Днес Европа повече не може да отстъпва пред американските искания или рискува напълно да загуби позициите си.

Скъсването на иранската сделка беше нужно на Тръмп поради вътрешнополитически съображения, но основният обект на натиск в този случай е Европа. Според неговия план европейците трябва в крайна сметка да се съгласят да се присъединят към САЩ и заедно с тях да принудят Иран да сключи ново споразумение, което Тръмп „да продаде в Америка като своя сериозна победа. При тази хипотеза позицията на Русия и Китай, които във всеки случай биха били против преразглеждане на сделката, не влиза в разчетите на Тръмп – очевидно вдъхновен от мнимия успех на своята корейска офанзива (в която Пекин и Пхенян създадоха за Тръмп илюзията за пробив), президентът на САЩ реши, че и тук всичко ще сработи. За да направи ЕС сговорчив, той го заплаши със санкции. Старият свят обаче се съпротивлява не на шега и реши да запази както сделката, така и отношенията си с Иран.

Днес последствията от американския натиск срещу Европа по повод на иранската сделка изглежда са далеч извън рамките на обичайното разногласие между съюзниците. „Гледайки последните решения на Доналд Тръмп, някой дори може да си помисли: с приятели като тези не са ни нужни врагове. Но честно казано, ЕС трябва да бъде благодарен. Благодарение на Тръмп ние се отървахме от всички илюзии, заяви в сряда президентът на Европейския съвет Доналд Туск. Още миналата седмица ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер заяви, че Евросъюзът трябва да поеме ролята на глобален лидер, тъй като решението на Тръмп да скъса иранската сделка означава, че САЩ „вече нямат намерение да си сътрудничат” с другите държави и отхвърлят дружеските отношения „с такава ярост”, която не може да не предизвика изненада. Според него европейските страни са длъжни не просто да спасят споразумението с Иран: „Трябва да заменим Съединените щати, които загубиха сила като международен субект и поради това ще загубят и своето влияние в дългосрочна перспектива”. Това означава, че Европа не само е готова да поеме отговорност за собственото си бъдеще, за което говори дори Ангела Меркел, включително да се грижи за своята сигурност, но и да замени Щатите в качеството на световен лидер.

Правилно ли разбрахме? Не, тъй като Европа започна да говори за това още след победата на Доналд Тръмп на изборите преди година и половина. Още тогава беше ясно, че Тръмп иска Америка да се занимава със себе си, а не с изграждането на единен атлантически свят и в името на това да се напълни американското портмоне, той е готов да одруса всички партньори, врагове и съюзници. Европейците, вече свикнали с това техният суверенитет по въпросите на войната и мира да е ограничен, внезапно разбраха, че трябва да си плащат за американското покровителство, защото Тръмп просто няма нужда от него. Единният Запад беше разцепен, а атлантическият елит и от двете страни на океана се надяваше, че Тръмп е само лош сън и през 2020 г. всичко ще си дойде на мястото. На практика обаче няма никакъв шанс старото единство на Запада да се върне. Америка пренаписва своята външна политика под лозунга да бъде „отново велика”, без значение от това дали Тръмп е на власт или не, тъй като хегемонът се измори, а национално ориентираните американски елити отнеха властта от глобалните полицаи.

Какво остава за атлантиците? Те могат или да се примирят с това, или да се опитат да преместят центъра на тежестта на западния свят към Европа – като временна (до смяната на властта във Вашингтон) или като постоянна мярка. Има ли обаче в Европа кадри, способни да носят бремето на лидерството? Опитаха с Меркел – не стана, пък и е крайно опасно. Все пак това е Германия, какво ще стане ако следващият канцлер не се поддава на ръчно управление? Туск и Юнкер? Макрон? Не стават. По тази причина няма решение и на този фон отношенията вътре в Запада се превръщат в това, което иска Тръмп: борба между национални държави.

Това провокира протеста както на Евросъюза, така и на отделните европейски държави. Тръмп вижда в ЕС конкурент на Америка и иска да го отслаби. В иранския казус важното дори не е, че става въпрос за Иран, за който Франция и Германия имат големи икономически планове, а че на Европа просто се заповядва да забрави за своите интереси. При това под абсолютно скалъпен предлог: за разлика от въвеждането на антируските санкции, няма никакви, дори формални, поводи за скъсване на иранската сделка. Европа не може да се съгласи с това – то би било самоубийство за Евросъюза. Както пише анализаторът от Le Figaro Рено Жирар: „Ще успеят ли европейците да си върнат независимостта на фона на настъплението на невиждания досега американски диктат? Това е часът на истината за политическото измерение на ЕС. Ако Европейският съюз се подчини на Тръмп, той ще загуби всякакви причини за своето съществуване.”

За това вече говорят не само онези, които в последните години напомнят на Европа, че като се подчинява на американския натиск и продължава антируските санкции ще навреди сама на себе си. Сега подобни неща твърдят привържениците на твърдия курс в отношенията с Москва – последователните атлантици. „Това не е нищо друго, освен масиран удар срещу суверенитета на европейските страни и на Европейския съюз. Те се лишават от правото да вземат решения относно своята политика и своите действия във връзка с грубия диктат на друга – един вид дружеска – страна. Това е напълно неприемливо от европейска гледна точка и противоречи на тезите на самия Тръмп. Това обрича Европа на съблюдаване и изпълнение на една политика, с която тя е дълбоко несъгласна”, пише за The Washington Post бившият шведски министър-председател Карл Билд.

Европа не може да се подчини на натиска на САЩ, нито да го отхвърли без на практика да се стигне до разрив, а още по-малко може да претендира за световно лидерство. Тя просто иска повече самостоятелност, което пак е оптимистична цел в настоящата ситуация. На Европа е нужно да изгради по-изгоден за нея баланс на сили и интереси, а за постигането на неговите елементи, естествено тя обръща поглед към Москва. По стечение на обстоятелствата през следващата седмица Русия ще бъде посетена от ръководителите на половината най-силни страни в света: Германия, Франция, Япония и Индия. Първоначално Ангела Меркел и Еманюел Макрон възнамеряваха да разговарят с Владимир Путин на различни теми: Сирия, търговията, Украйна…Сега обаче всичко ще се върти около думата „Иран”, което далеч не означава само страната или сделката, а изборът, който Европа прави пред очите ни.

 

източник: a-specto.bg/

Подобни новини

Вашият коментар