Хубен Черкелов: Изкарвам бесовете от парите

Хубен Черкелов: Изкарвам бесовете от парите

Преди осемнайсет години Хубен Черкелов пристига в Ню Йорк със сто и петдесет долара, няколко картини, навити на руло, и телефонни номера на познати от своя изложба през 1996 г. в Голямата ябълка. Няма мобилен телефон. Ползва уличните и приготвяйки си монети от 25 цента за тях, започва да разглежда монетите, а след това и да ги рисува. И така образите от банкноти, монети, чекове и облигации се превръщат в основа на неговата живопис. Художникът, чието име нашумя през 90-те години покрай артистичния кръг на сърдитите млади около галерията XXL в София, беше у нас, за да открие две свои изложби: „Имане“ – в Музея на съвременното изкуство „Софийски арсенал“ и „120 лица“ – в Националния археологически музей.

Негови произведения са представяни в Музея на изкуствата в Бронкс в Ню Йорк, в музея Мери Брогън във Флорида, на 54-ото Венецианско биенале. Излага и в Азия и Европа. Споделя, че вдъхновение за изложбата „120 лица“, която е показвана миналата година в Ню Йорк, е Анди Уорхол с неговите серийни портрети.

Спомена Анди Уорхол. Доколко си повлиян от него?

Това е човекът, от когото съм научил най-много. В Художествената академия ни учеха, че изкуството трябва да е самоцелно. Аз много харесвам дневниците на Анди Уорхол – една дебела книга, в която е описана житейската му философия за това как наистина да комуникираш дарбата си като художник с публиката. Много е важно. И на много малко места някой може да те научи. Смисълът е да правиш идеите си по-достъпни. Което е въпрос и на талант, и на работа. Последната му фабрика между другото е на около 10 улици от ателието ми и понеже Ню Йорк е голям град, това е близост. Чиста случайност. Не съм го търсил.

Кой от съвременните художници ти импонира? Купуваш ли си картини?

Деймиън Хърст, защото той като Анди Уорхол умее да поддържа разговора за себе си. Има хубави неща и е разбираем и достъпен като художник. Ако трябва да избера от българските, би бил някой от XXL – моите приятели. Харесвам Иван Кюранов, Свилен Стефанов. А картини не си купувам. На мен ми подаряват.

розоберачка от банкнота 50 лева от 1951 г.

Имаш ли ритуали за рисуване? Как се зареждаш?

Обичам сутрин да ходя в хипстърски кафенета в Уилямсбърг, Бруклин и да слушам разговорите. Пълно е с безделници. Говорят за някакви супермаргинални слаби филми от 80-те години, сериали, игри – тип викторини от 60-те и 70-те години. Още от сутринта има пияни и напушени. И това е попкултура, ама стара, овехтяла. И са хора, с които нямам нищо общо в реалния живот, но ми е интересно да ги слушам. Зареждам се, ходейки по галерии и по музеи. Обичам да гледам изкуство от други епохи, да чета художествена литература. Примерно много харесвам Мишел Уелбек, колкото и да е мизантроп. У всеки има цинизъм, но когато чета Уелбек, си казвам – добре, той е прав, абсолютно го разбирам, но като художник искам да направя точно обратното на това, за което той пише.

Има ли звезди сред клиентите ти?

За разлика от българските ми колеги, аз не споменавам имена. Дискретността е важен момент в нашата работа. Въпрос на професионална етика. Аз култивирам отношения с клиентите си и имам постоянни клиенти от 15 години насам.

Какви са приятелските ти кръгове?

В последно време в тях има повече колекционери. Художници също, но не е като в България, защото не разполагам с толкова свободно време. Освен картините, които рисувам, и срещите с клиенти, трябва да правя по две изложби годишно в Щатите, за да има някакъв ритъм. Тази година ще бъдат в галерии в Ню Йорк и Бостън. Когато съм в Ню Йорк, наистина работя. Уикендите ходим наляво-надясно, по вили. Или си организираме ваканции за по-дълго време, например на Карибите.

Как изглежда домът ти – имаш ли ателие в него?

Не, аз не работя вкъщи, защото се получава една психоза. Не можеш да се отделиш от работата. Винаги отиваш да драснеш по нещо върху нея. И изкуството страда, и ти. Има хора, при които това работи, но за мен тези две пространства трябва да бъдат разделени. Иначе живея на първия етаж в жилищна сграда и имам двор, в който за съжаление излизаме да вечеряме един или два пъти в годината. Аз работя до късно, защото клиентите идват в ателието след работа, което е след 19 часа. През деня рисувам. И като се прибера, вкъщи не готвим. Вечеряме винаги навън.

фрагмент от монета 10 златни шекела

Благодарение на какво съпругата ти се превърна в твоя муза?

Тя не ми е муза. Парите са ми муза. Ха-ха-ха-ха! Шегувам се. Тя може да ми е безпристрастен арбитър за някои неща, които правя като художник. Жена ми живееше в близост до мое предишно ателие и така се запознахме. Тя завърши английска литература, но е трудно да се изкарват пари с такова образование. Така че завърши право и е корпоративен адвокат. Не че сега е щастлива, но това е.

Като говорим за пари, колко носиш в момента в себе си?

10 000 долара – бръква в чантата си и вади от предния джоб пачка долари, увити в бял лист хартия.

Защо са ти толкова много пари?

(Смее се.) Ами защо?! – отговаря уклончиво и замълчава.

Да имаш за закуска?

(Смее се.)

Коя беше първата картина, която продаде в Щатите?

Не помня, а и не мисля, че това, което занесох, би могло да бъде реално легитимни картини от сегашна гледна точка, но… бяха хубави. Аз не заминах за Щатите с идеята да оставам. По-скоро отидох да опитам какво ще се случи. И докато Америка беше все още рехав пазар, картините ми, които тук да са стрували по 500 долара, в Америка ги продавах по 3500 долара. Ха-ха-ха!

Дали не си поомекнал с времето за разлика от епохата на XXL, когато бяхте нахални, млади, дори надменни на моменти?

Това е точно така. Такива бяха времената. Продължават да пишат за мен като за провокатор и подпалвач. Което дразни мнозина, защото те очакват човек да не се променя. Графити и пърформанси все още се правят, но това за мен беше средство за изразяване през 80-те години. Аз съм подпалвач и провокатор, решавам да работя чрез пазара, затова рисувам образите на банкнотите. В България старата номенклатура – а те всички се правят на възвишени по телевизията – още контролира всичко. Не подкрепят съвременното изкуство. Гонят хората от страната. Ето в Квадрат 500 може да отиде всеки и да види как картините са до 1989 г.

А какво ти е приятно да си спомняш от времето преди да заминеш?

Изпитвам известна носталгия към безгрижието ни, когато бяхме на 20. Живеехме безметежно и ми се струва, че така е било постоянно. И това ми липсва, защото в Щатите се работи много. Постигат се някакви неща, но точно това безгрижие, удоволствието да не ти пука… вече го няма. Започнахме да губим и човешкия контакт за сметка на онлайн общуването. Аз обвинявам и интернет, и телефоните за това.

Имало ли е момент, в който си искал да поемеш в друга посока, да се занимаваш с друго?

За съжаление други умения нямам, дори книжка за кола нямам. Много непрактично. Пробвал съм се като дизайнер, обаче никой няма да ме наеме на работа за постоянно, защото съм недисциплиниран. Освен рисуването не ми е интересно да правя друго.

Липсва ли ти нещо?

Много работи, но най-вече свободно време, за да мога изцяло да се радвам на живота. Пак колкото и банално да звучи, животът в Ню Йорк е само бачкане и това е стресиращо. Та ако имам повече лично време, ще съм по-щастлив. Но това е сделката, която съм приел.

 

източник: eva.bg/

Подобни новини

Вашият коментар