Здравейте, мои приятели!
По необяснима за мен причина обърнах, внимание на рубриката ви едва наскооро.Толкова се трогнах, че седнах веднага да ви разкажа и моята история.
Следващата година ще навърша 32 години. На21 години родих сина си, но баща му ни изостави година по-късно. Разочарованието ми беше огромно, защото този мъж ми се кълнеше във вечна любов. Неговата любов не издържа на изпитанието да бъдем без пари, с дете.
Неговата любов клекна пред невъзможността му да бъде мъж!
Разочарованието ми беше огромно, но не позволих да ме боли. Не тъгувах за него, не тъгувах и за лъжливата му любов. По-скоро бях обзета от бесове. На 22 години аз бях момиче без висше образование, без работа, от провинциален град, с бебе. Самотна майка. Изпълнена с озлобление и омраза към мъжете. Празна откъм надежди.
Тази отрова живя в мен дълго време. Отрязах всички смешни ухажори по пътя си и се борих самичка. Една-единствена мисъл ме крепеше – надеждата, че ще възпитам сина си по различен начин. Не беше само надежда, беше тотална убеденост. Не исках сина ми да стане поредният измамник, поредният лъжез в този и без това мрачен свят.
НЯма да ви лъжа, имах много тежки години. За да преживеем, няколко години работих като чистачка по офиси. Но успях да завърша задочно висшето си образование. Беше кошмарно тежко, приятели. Нямаше кой да ми помага.Знаете ли колко пъти синът ми е заспивал на нечие чуждо бюро, на нечие работно място. А знаете ли колко пъти сме се прехранвали с остатъците по тези чужди бюра?
Един ден отрких, че в квартала, в който чистех офиси, има заведение, което продава на много ниска цена останалата от деня храна. Детето ми израсна с остатъците на храна, а за мен често нямаше и това.
А омразата ми към мъжете вместо да избледнее, нарастваше. Един ден в моя роден град срещнах свещеника. И му се изповядах – ей така, на улицата, пред къщата на мама и тате. Разплаках се, както не бях плакала поне 7-8 години. От мен изригна вулкан. Вулкан от омраза и бяс. Знаех, че тези чувства ме отравяха отвъртре, но до този момент нямах сила да ги пусна, защото имах чувството, че те бяха вътрешния ми двигател да се боря и да продължавам напред. Свещеникът ме излуша и ми каза: „Скъпо дете, поплачи си. Излей я тази чернилка. Оставя я пред бащината къща, а твоята майчица утре ще я помете. И ти ще бъдеш пречистена.
Ще бъдеш пречистена, но трябва да си простиш. И трябва да простиш. Добро дете си. Отгледала си достойно момче, бориш се сама, справяш се без ничия помощ. Прости си. И прости.
И тогава един хубав ден, ще видиш, че в жиота ти ще влезе мъж, който ще те накара да мислиш другояче за мъжете. И ще забравиш колко си била наранена. И ще забравиш колко си мразила. И отново ще дишаш свободна да бъдеш това, което си – а ти си едно добро дете…“
Този момент пред бащините двори измени живота ми напълно. Тръгнах си оттам с едно ново спокйствие. Скоро почувствах точно тази свобода, за която говореше отчето.
Днес не мразя никого, простила съм и зная, че ми предстои най-важната среща в този живот – срещата с мъжа, който ще ми докаже, че мога да бъда обичана и мога да обичам отново. Мъжът, който ще е силен и достатъчно смел, за да преодолее всичко и да ми докаже, че любовта е по-силна от всичко. Стида е истинска…
източник: mila.bg
Вашият коментар