Емигрантите – щедрите изгнаници на мащеха България

Емигрантите – щедрите изгнаници на мащеха България

Подобно на лъч слънчева светлина в апокалиптичния медиен поток през последната седмица, проблесна една прекрасна и трогателна новина: българският емигрант в САЩ доктор Андрей Георгиев дарява малко над 2 млн. долара на гимназия „Найден Геров“ в Лом и в добавка оставя над половин милион долара за развитието на града.

Значителните за бедния северозападен град суми ще бъдат използвани за стипендии за обучение на възпитаниците на гимназията, която някога е завършил д-р Георгиев. Ще бъде направено и обществено допитване в какво да бъде вложено дарението за града. Засега мненията клонят към възстановяване на култовата спортна зала в града „Балканиада“.

Щедрото дарителство е част от наследството, разпределено след смъртта на 93-годишния лекар, починал в дома си в Уилмнигтън, северния щат Делауеър през 2014 г. Д-р Георгиев е политически емигрант от 50-те години на миналия век. Възползвайки се от специализация в Чехословакия, той успява да емигрира в САЩ, където развива успешна лекарска практика и забогатява. Той обаче никога не забравя родината, откъдето е тръгнал. Родината него – също.

Заради „бягството“ му от „социалистическия рай“, неговите роднини в България са репресирани като „врагове на народа“, следени, докладвани и тормозени. За него и близките му Държавна Сигурност разработва сериозни досиета, като включително наклеветява доктора, че е сътрудник на ЦРУ и особено опасен враг.

Опасен, както става ясно от архивите, с това, че се е „уредил добре“ на работа в Сан Франциско и „праща на близките си с пропагандна цел специалитети, лекарства и пари“. След 60-те години ДС губи интерес към д-р Георгиев, който очевидно няма намерение да осъществява диверсантска и шпионска дейност, да убива партийни членове, нито пък да организира преврати.

Цялата тази информация изглежда като щрих към портрета на дарителя, но всъщност се повтаря с притеснително сходство в биографиите и на останалите щедри емигранти от последните години.

Големите български дарители – тежък живот и вяра в доброто

Почти всички успели зад граница наши сънародници, които правят мащабни дарения в страната, са избягали, прогонени или пострадали от комунистическия режим. И явно вярват в новата България. Тези хора с големи сърца не търсят отмъщение за страданията, а тъкмо обратното – протягат ръка към същата тази разграбена и разграбвана страна – или каквото е останало от нея.

Тези хора не са се отрекли от корените си. От хиляди километри и след толкова години, те са запазили връзката с родината. И успяват, тихо и скромно, да направят от разстояние много повече, отколкото мнозина тук през целия си живот.

Ето някои от тях.

Отново от Северозапада е друг щедър съвременен дарител и наследник на възрожденския български дух. Кирил Маринов е политически емигрант от 1944 година. Напуска България на 17 години след информация, че комунистическата власт планира ареста му. През последните 20 години живеещият във Франкфурт българин (сам се определя като българо-немец) се превърна в най-големият частен дарител за Монтана.

Дадените от него пари за обществени каузи надхвърлят милион и половина лева: хуманитарни помощи за болницата и различни социални домове, изграждане на две детски площадки, спортен комплекс с футболно игрище, църква, часовникова кула и мемориален комплекс в родното му село Винище, автобуси за монтанския Куклен театър, линейки за старчески дом и плащане на такси за детската градина. Сред последните му дарения е и автобус “Мерцедес” на стойност около 80 000 лева, предназначен за спортен клуб „Монтана“.

За да успее, Кирил Маринов е живял в 4 различни държави, научил е 4 езика и е водил тежък живот. Но неговото верую сега е: „Можете да имате различни убеждения и да сте противници в живота, но никога не трябва да се превръщате във врагове“.

Избягала от комунистическия режим е и най-щедрата дарителка в историята на Националната художествена галерия – Маргарита Занеф. През февруари тази година бе изпълнено завещанието й – дарение от 2 млн. лева, което е най-голямото за 7-те десетилетия в историята на културната институция.

Г-жа Занеф (Занева, а може би Цанева?) е с рождено име Върба, което сменя по незнайни причини след преселването си в Австралия. Тя, съпругът й Занко (Цанко?) и синът им Антон бягат от комунистическия режим през зимата на 1950 година. През Германия и Австрия те успяват да се доберат до Неапол, откъдето пътуват цял месец през океана на борда на американския военнотранспортен кораб „Генерал Тейлър“, който акостира на 160 км от Сидни. Българите се водят бежанци, заедно с германци, руснаци и други европейци, бягащи от разрушената след войната Европа.

Г-жа Занеф, която почива в дома си през 2016-а на 95 години, е ценителка на изкуството. Тя желае след смъртта й нейният дом да бъде продаден и събраните средства да бъдат дарени на Галерията на Нов Южен Уелс в Сидни и Националната галерия в София. Сумата се равнява на две вноски от по 1 млн. и 800 хиляди лева. Счетоводителят на възрастната дама Алекс Уайтхед разказва, че тя не е обичала комунистите, „защото режимът отнел всичко, което семейството й е притежавало“ – и това е била причината да избяга от България. Нейният дядо е участвал в правителството на Царска България и целият им род е репресиран.

Канадският бизнесмен от български произход Крум Пиндов и неговата съпруга от немски произход Ева са сред най-крупните дарители в България през 90-те години. От 1997 година до 2008-а те правят редовни дарения на МБАЛ „Света Анна“ във Варна, които възлизат на над 1 млн. евро, разпределени за скъпа апаратура и болнични легла.

Пиндови са сред първите, осигурили хуманитарна помощ за възрастни хора при кризата след 1989 година. Тогава те раздават над 20 000 пакета хранителни помощи. Двойката е сред най-големите дарители на канадския Червен кръст с над 5 млн. канадски долара.

Крум Пиндов емигрира от България през 1944 година. Установява се в Лайпциг, където се запознава с Ева. През 1955 година двамата заминават за Канада, където той основава компанията Пиндов Рекърд Сейлс и продава плочи на консигнация в Торонто.

Ако не беше комунистическият режим, вероятно и историята на един от най-богатите канадски бизнесмени и филантропи Игнат Канев би била съвсем различна. Роден в с. Горно Абланово, Русенско, той е принуден още през 1941 година да работи като градинар в Австрия. След преврата през 1944 година, решава да не се връща в България и заминава за Канада. В Торонто се отдава на строителен бизнес и търговия, които са толкова успешни, че успява да натрупа лично богатство от над 1 млрд. долара.

Игнат Канев прави големи дарения в България, като първото е още през 1976 година за построяване на детска градина в родното си село Горно Абланово. След 1989 година пак там помага за ремонта на църквата, обзавежда компютърен кабинет в училището и набавя линейка. През следващите години дарява оборудване за русенското училище „Отец Паисий“, след което и 2 млн. лева за построяването на модерен конферентен център към Русенския университет, наречен на негово име „Канев Център“. Вероятно могат да бъдат дадени още много примери за добродетелни и щедри българи. Струва си обаче да се запитаме каква щеше да бъде България без тях, без техния пример?

Може би просто една безсърдечна територия, окупирана от срутващото се минало? Може би една лоша мащеха, остаряваща сама и забравена от собствените си деца?

Въпросите са резонни на фона на информацията, че държавната администрация изпраща писма на емигранти, за да ги подкани да се върнат да работят и живеят в България, въпреки хроничните й корупционни и правосъдни недъзи.

Именно вярата на тези хора, срещнали успеха на чужда територия, но запазили любовта в родината, а не в държавата, дава надежда на всички нас, че не всичко е изгубено.

източник: woman.bg

Подобни новини

Вашият коментар