ДА СИ ПОИГРАЕМ НА ВЛЮБЕНИ. ЗА МАЛКО.

ДА СИ ПОИГРАЕМ НА ВЛЮБЕНИ. ЗА МАЛКО.

Колко пъти го последвахте това сърце, дето бие лудо в неравномерен ритъм? Колко пъти си казахте „дишай“? Колко пъти е спирало? Колко пъти е туптяло отново? Играем си с това сърце или оставяме другите да го правят. Никой не ни казва правилата на тази игра. Никой не ни казва какъв е изходът от нея. Никой не казва, че ще боли. Но понякога боли. Спира сърцето. За малко. Не тупти. Не диша. Докато не му кажем „Дишай!“. Докато не го съберем. Оттам, където някой друг си позволи да го разкъса на малки парченца. Хубаво е било в началото, но после онова щастливо туп-туп, туп-туп отшумява, превръща се в заглушител, в таймер, който не може да отброява. И вече не броим. Чуваме само туп-туп, туп-туп. Все по-тихо, все по-бавно.

Рядко харесвам комерсиална музика, но тези дни слушам на рипийт новата песен на Майли Сайръс – Nothing Breaks Like A Heart. Знае тя как остават белези след любовта, как се сгромолясва този свят и как спира сърцето. Знае обаче и как започва да бие отново. От онзи, който си е тръгнал, от същия, който се е върнал.

Когато растем, никой не ни казва в кого ще се влюбим. Никой не ни казва дали трябва да избираме или да чувстваме, да си играем на разум или да си играем на сърце. Наричаме тази игра любов. Тя любовта си е игра. Има ходове, тактики, лъжи, стотици думи (изписани в чата), еуфория, музика, вино, вълнение, докосване, страст.

Измамна игра е тя, ама хубава. Със сърце се играе. Като надпревара с времето е. Спираме го или поне мислим, че е спряло. За малко.

Ей така се влюбих преди време. За малко. И сърцето си дадох. За малко. Беше от онези, които преди години са те оставили без дъх само с поглед и с онова „Наздраве“, в което искаш да се изгубиш, но то е изчезнало още преди да усетиш дали стомахът вече се е свил на топка и само в това състояние иска да бъде. Искал е той и му се върна. Върна се онова „Наздраве“ и беше толкова неочаквано, помитащо и желано, макар и след години, че го поемах на големи глътки. Беше като изгаряне. Мислех си, че е любов и то точно онази, която съм чакала – случващата се, мислех, че сърцето ми ще спре от тази любов, от това желание. Беше онова туп-туп, туп-туп. В най-оглушителната му форма. Като тътен беше.

Докато само за няколко дни не осъзнах, че изгарянето премина в прегаряне. От страст, от онази неистова страст, която искаш да оставиш неопитомена, защото ако се случи, ще боли.

Ще боли по-силно от изгаряне. Еуфория. Страст. Любов. Не знам. В неговата неопределеност се криеше щастието, нашето щастие. В утрините, в които се събуждахме, в утрините, в които ме прегръщаше, в утрините, в които аз го прегръщах, в утрините, в които просто си говорихме, в утрините, в които трябваше да видим лицата си, да видим истината, без да говорим за нея. Защото и двамата ни беше страх. От нея. Когато една сутрин си тръгна с неловко мълчание, знаех, че ще бъде последната. После се обади, малко гузен, че е изгубил думите. Онези, които преди това напояваше с желанието си по мен. Играта беше свършила. Не ни даде повече време, но ние май не го искахме това време. Може би не е била любовта. Може би бяхме ние двамата. Необуздани, но влюбени. За малко.

Сърцето ми ли? Спря. За малко. И болеше. За малко. Защото вече така се влюбваме. За малко. Може би от страх, че някой наистина ще го разбие това сърце, че ще я изгубим тази игра, че ще ни измами тази любов. Отдаваме й се, но за малко. После я пускаме и минаваме на следващата. Следващата игра. Игра на любов. Следващото туп-туп, туп-туп…

Подобни новини

Вашият коментар