„Майкъл Корлеоне ти изпраща поздрави.“ Тази фраза е от емблематичната сцена в „Кръстникът 2“, в която е извършен опит за покушението над персонажа на Франк Пантагели.
Хората на Корлеоне правят засада на Пантагели в един пуст бар и нахлузват гаротата около врата му. Смъртта му се разминава, само защото един полицай влиза в бара, докато душат мафиота.
Инцидентът не е измислица. През август 1961 г. Кармайн „Змията“ Персико се опитва да извърши покушение над Лари Гало по един много подобен начин и реално сцената в „Кръстникът 2“ е взета именно от този случай. Десет години по-късно Персико става шеф на престъпната фамилия Коломбо, която оглавява десетилетия наред до смъртта си в началото на този март във федерален затвор в САЩ.
С неговата смърт си заминава и последният голям „кръстник“ на една от петте големи престъпни фамилии на мафията в Ню Йорк, който е действал по времето на разцвета на сицилианската Коза Ностра.
Макар че прекарва по-голямата част от времето си като дон на фамилията Коломбо в затвора, от началото на 70-те до края на 80-те години Змията упражнява контрол над една мащабна криминална империя, чийто размери или мощ в момента са недостижими за нито един криминален синдикат в днешен Ню Йорк и дори в днешна Америка като цяло.
Заедно с останалите големи кланове на Ню Йорк – Дженовезе, Бонано, Лучезе и Гамбино – Фамилията Коломбо извършва своите престъпни операции, които по печалби могат да се съизмерват с големи корпорации на General Motors.
Извън Ню Йорк те контролират мафиотските семейства в цялата страна. В Съединените щати никога не е имало престъпно начинание, подобно на италианската мафия. Надеждите са, че и повече никога няма да има…
През 1986 г. Рудолф Джулиани, главният прокурор на Южния окръг на Ню Йорк успява да унищожи властта на мафията в едно мегадело. В него паднаха главите на трима от главите на големите нюйоркски фамилии. Персико беше сред тях.
Пет години по-късно, през 1991-а, Витерио „Малкия Вик“ Орена се опитва да вземе властта от ръцете на Персико. Според някои експерти по историята на мафията Орена остава верен към Персико, но бива натопен от друг „капо“ на фамилията Коломбо – Грег „Мрачния жътвар“ Скарпа. Независимо от това каква е истината обаче, тези събития доведоха до Втора война на Коломбо – сериозен мафиотски сблъсък в Ню Йорк, довел до смъртта на 12 мафиоти и един цивилен. Това е и последният път, в който италианската мафия в САЩ отива „на дюшеци“.
От гледната точка на днешната ситуация е изключително трудно да се види реално колко могъща в икономически, политически и културен план е италианската мафия в САЩ през по-голямата част от XX век.
Тя контролира огромни индустрии в Ню Йорк в строителството, производството, търговията, логистиката и дори в сферата на услугите. В джоба си тя държи политици и дава влияние върху някои от най-популярните произведения в американското кино и литература. С изключение на пицата и макаронените изделия, това е най-емблематичният италиански отпечатък в историята на САЩ.
По времето, когато Чарлс „Лъки“ Лучано и Салваторе „Малкия Цезар“ Маранцано създават Комисията на Петте Фамилии на Ню Йорк като ръководен орган на един огромен престъпен синдикат, владеещ голяма част от Америка, мафията вече се превръща в неделима част от американския културен и развлекателен живот – хазарт, проституция, синдикати в развлекателния бранш и т.н.
Сухият режим дава на мафиотски босове като Ал Капоне достъп до огромни богатства, но за разлика от еврейските и ирландските банди, Комисията, със своите строги правила, създава и инфраструктура, която позволява на италианците да доминират над организираната престъпност до средата на века.
Златният век на мафията, запечатан завинаги от Марио Пузо в неговия велик роман „Кръстникът“ и последвалите го следващите филми, е период на поразителен растеж, подпомогнат от създаването на Лас Вегас като Мека на хазарта и от растящия контрол върху почти всички аспекти на икономически живот в Ню Йорк.
Лидерите на мафията по това време са знаменитости, които в много от случаите действат необезпокоявани от местните правоприлагащи органи или от ФБР, които едва признават за съществуването на мафията.
„Sonna cosa nostra“ („Наши лични работи“), както наричат мафиотите своята Комисия, обикновено бива притеснявана само в моменти на обявени открити войни и ръст на убийствата. За сметка на това тези мафиотски войни само хвърлят още храна за медиите и писателите, които допълнително доизграждат легендата на италианската мафия.
След като филмът на Франсис Форд Копола по „Кръстникът“ излизат на екран в началото на 70-те, някои от най-големите му фенове са истински мафиоти. Те се наслаждават на класното и почтено изображение на техния начин на живот.
В действителност обаче мафията винаги е била позорна организация, която източва милиарди долари от самата държава и паразитира върху по-голямата част от бизнеса и дори върху другите американци от италиански произход.
През 1971 г. Джоузеф „Джо“ Коломбо (най-тъпият мафиотски прякор въобще) бива убит посред бял ден по време на митинг на американците от италиански произход, организиран от него самия. Смъртта му довежда до издигането на Персико в бос. Джо Коломбо обаче е сред първите, които възприемат идеята за публичната комуникация. Докато тече някоя негова операция, той се преструва на угнетен и потиснат честен американец от италиански произход, срещу когото е насочен расизъм и предубеждения – една пълна шарада, която обаче някои членове от общността и медиите поемат.
Само десетилетие по-късно властта на мафията в Америка вече започва да се разпада. Успешните усилия на правоприлагащите органи като операцията на Джо Пистоне „Дони Браско“ във Фамилията Лучезе усяват да подронят устоите на криминалните структури и дори започват да обръщат мафиоти в свидетели, нарушавайки по този начин вековната клетва за „омерта“ – златното мълчание на мафията.
Всичко това завършва с казуса на Комисията от 1986 г., в който Рудолф Джулиани използва сравнително новия и непроверен Закон за рекетьорското влияние и корумпирани организации (RICO). RICO най-накрая позволява наказателно преследване срещу мафиотските босове, които не могат да бъдат физически привързани към престъпления.
Но не само мафията се променя по това време. Кварталите с италиански преселници и техните деца – това естествено местообитание на Коза Ностра, също бавно започват да се разсейват.
Днес, в резултат на вътрешноградска миграция и на бракове с неиталицианци вече няма на практика чисти италиански квартали в Ню Йорк. „Малката Италия на Манхатън“ (където братът на Лари Гало – Джоуи – е убит през 1972 г.) вече представлява само малък район с посредствени и семейни италиански ресторанти.
Някогашният център на мафията в Бруклин, вече има само няколко места за традиционни италиански деликатеси, но дори там все по-често се срещат китайски ресторанти и много други имигранти с латино, арабски, балкански и т.н. корени.
Смъртта на Персико поставя края не само на традицията на италианските донове на мафията, но и на един дълъг и важен период в културата на самите италиански общности в Ню Йорк и Америка. Днес само онези, които са в края на 40-те си години, могат да си спомнят за „онези времена“ в „старите квартали“.
Петте фамилии все още съществуват и се знае кои са техните донове. Те просто обаче са научили урока си от гладните за медийно внимание босове като Джон „Тефлоновия дон“ Готи и Никадемо „Малкия Ники“ Скарфо. Новите босове стоят настрани от камерите и гледат да не се появяват особено много в медиите.
Независимо от това убийствата в мафията продължават. В средата на март тази година известният шеф на клана Гамбино Франк Кали беше убит пред дома си в Стейтън Айлънд.
Трудно е да се разбере какво ще е трайното наследство на мафията върху американската култура. Сериали като „Семейство Сопрано“, а след това и като „Престъпна империя“ остават в миналото, а и броят на мафиотските филми продължава да намалява въпреки предстоящия „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе.
Книгите и телевизионните документални филми за мафията все още привличат публиката, но и при тях се наблюдава спад. Казано просто, мафията изглежда губи магията си. А това е за добро. Тя не заслужава този глорифициран, почти рицарски образ, който културата й изгражда. В крайна сметка говорим за една криминална институция, която паразитира десетилетия наред върху цялото общество.
Вашият коментар