СТРАТЕГИЯТА ЗА ДЕТЕТО И ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА НА ВЪЗРАСТНИТЕ

СТРАТЕГИЯТА ЗА ДЕТЕТО И ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА НА ВЪЗРАСТНИТЕ

Наивно вярвах, че е достатъчно да изчета внимателно Националната стратегия за детето 2019-2030 година, за да разбера скандала около нея. Не, не е достатъчно.

 

За да осъзнаеш защо изобщо се прави подобен анализ (защото Стратегията е визионерски документ, т.е. основното в него е проучването, формирането на изводи и предлагането на посоки за развитие), е нужно да отделиш време и да прочетеш все така внимателно още поне Конвенцията на ООН за правата на детето, приета на 20 ноември 1989 година и функционираща у нас от 2 септември 1990 година. Нужно е след това разсъдително и спокойно да се посветиш на няколко организации и институции, реагирали крайно рязко срещу Националната стратегия, както и в този контекст да си спомниш причините, поради които и Истанбулската конвенция не беше приета у нас.

 

В най-разгорещения ход на моето лично образоване и мислене по темата министър-председателят Бойко Борисов спря работата по стратегията.

 

С това не отне смисъла на моето проучване – просто за пореден път показа, че или няма политическа воля, или сам не е убеден в смисъла но подобен документ (което е крайно притеснително дори и само като управленски ход), или… или не му се занимава.

 

Това последното е най-страшно. Защото, ако така ще си пускаме и спираме разни държавни дела, заради фейсбук повици и онлайн “разкрития” със силно съмнение на хибридни атаки, вместо да организираме публични дебати и да срещаме гледните си точки в съвместни обсъждания, нещо генерално сме се объркали. Излиза, че цялата държава се ръководи по приципа “една жена каза” и вместо да се разяснят, защитят и представят адекватно разни политически решения, те просто се спират.

 

Да се върна на основната си тема и да ви кажа какво аз – гражданинът, човекът, майката и жената – виждам около и в злополучната Национална стратегия за детето 2019-2030 година.

 

Започвам със слабостите.

 

Вярно е, че документът е написан на сравнително достъпен, но твърде общ и клиширан език. От текста му лъха онази вялост, която се носеше от някогашните “отговори на литературни въпроси” – твърде много общи приказки, досадни словосъчетания и усещане за дърдорене, което измества фокуса на вниманието и не работи в името на разбирането на предложенията.

 

За пример прилагам следното: “Основен концептуален момент в Стратегията е компетентностният модел, разбиран като съвкупност от знания, умения и компетентности, организирани в обща матрица по начин, който съответства на нуждите на децата, на различните специалисти, системи и нива на политиките за деца, описващ всички компетентности и тяхното разпределение по определени критерии.” Това е едно изречение. В него три пъти се повтаря “компетентности/компетентностен”. На мен, дето работя с думите, ми се наложи да го прочета три пъти, за да разбера нещо. Чичо Пешо от Сусурлево ще го пропусне и ще чуе интерпретацията на някой в кръчмата.

 

Въпреки че е визионерски документ, базиращ се на проучване, наблюдение и препоръки, Стратегията звучи твърде общо и неконкретно.

 

Точно това дава право на хората да провиждат в нея твърде много възможности за различно тълкуване. И тъй като са свикнали отвсякъде да ги “прецакват”, много логично е да си представят как цялото това нещо всъщност е добре обмислен начин да им се отнемат децата за щяло и нещяло.

 

Оттам нататък народното въображение няма граници, а и когато е добре подплатено от недоказуеми “доказателства” (като например това, че злата Норвегия пуска костеливи пръсти връз нашите деца), е готова сама да си нарисува демоните и да им избоде очите.

 

В този смисъл – грешката не е в хората, че си измислят страшни приказки, а в онези, които не си правят труда да им светнат лапмата и да им покажат, че това в ъгъла не е чудовище, а сянката на гардероба.

 

В текста на Стратегията наистина се говори за отговорността на семейството за отглеждането на детето. Говори се и за държавни органи, които да могат да го санкционират.

 

Не става ясно обаче какъв механизъм се предлага за обратното – когато държавните органи трябва да се отчитат пред семейството или пред родителите/настойниците.

 

Лично аз не разбрах и какво следва да се направи и как да не се допускат случаите, в които детето пострада именно от социална услуга.

 

Например, ако е бито в детска градина, малтретирано е в училище, подаден е фалшив сигнал от социална служба. Още по-конкретно – ако аз, като майка, бъде обвинена в насилие над детето си, каквото всъщност не съм упражнила.

 

Факт е, че така, както са описани нещата в момента, се отварят възможности за злоупотреби, които следва да решаваш чрез съд. Но докато едно такова разследване и дело траят, детето ти може да се окаже отглеждано от институция или от приемно семейство. Колко би продължил този евентуален процес и какви биха били ходовете на държавата, за да избегне подобна несправедливост – не разбрах.

 

Едно от основните обвинения към създателите на Стратегията е, че никъде не споменават сексуалното насилие. Всъщност то е споменато, веднъж, на 70 страница – “Всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда”.

 

Разбирам защо това е направено от авторите – ако тръгнем да описваме всички специфични видове насилие, следва да изоставим общата му форма и да конкретизираме изобщо какво се има предвид под насилие във всичките му видове. Това, честно казано, е абсурден труд. В подозрително и крайно разделено общество като нашето, обаче, се оказва наложителен.

 

Този пропуск дразни хората, защото в главите им все още звънтят хлопатарите на джендъра. Неизяснените въпроси около пола, секса и свободата да определиш къде си в този кръг ги плашат. Затова съвсем естествено различни гръмогласни организации удобно пуснаха опорката, че Европа иска да ни обърка представите за мъжко и женско и оставиха народа да се ръфа на тема “и Бог създаде Човека – мъж и жена ги създаде”.

 

Грешката не е в текста – в липсата на комуникация е.

 

Има още един момент, на който ми се иска да обърна внимание. Ангел Джамбазки си беше направил труда да посочи, че в Стратегията думата “семейство” се появява едва на осма страница, а семейството е основното място, където се отглеждали децата. Не съм съгласна.

 

Децата днес се отглеждат далеч не само в традиционните семейства – те са деца на хора без брак, на разведени родители, деца от смесени бракове, където трябва да се има предвид и културата на другия родител, деца на самотни родители, на вдовици и вдовци, на хомосексуални двойки. Има деца, отглеждани от институции или от приемни семейства. Има деца, за които се грижат роднини или близки.

 

В този смисъл, за мен не е проблем това, че семейството не е споменато по-рано в текста. Както не е проблем и че Стратегията не е “за семейството” (обвинение, което се чу от разни органицации, ползващи думата “семейство” в името си).

 

Тя е написана в името на детето – то е в центъра й, независимо къде се отглежда – а не семейството.

 

За да се изведе този момент като пропуск и да се раздуха като опит да се пренебрегне функцията и значимостта на семейството, обаче, вина също имат авторите на документа.

 

За едно толкова традиционно и консервативно общество като българското е нужно да положиш малко труд и да изясниш подробно фактите от съвременния живот, след като всички сме съгласни, че най-важното в цялата драма е Детето.

 

И не става дума за простотия – за манталитет и недоверие става дума. Поработете да информирате и да убедите!

 

В този смисъл, неправилно е и опозиционното на Стратегията схващане, че родителите най-добре знаели какво е нужно на децата им.

 

Знаят отговорните родители.

 

Всички сме наясно обаче в колко семейства деца се продават, насилват, изнудват да извършват престъпления, наказват, унижават. Да, това са маргинализирани общества.

 

В нито един държавен документ на съвременна демократична страна обаче не може да се правят отделни правила за немаргинализираните и маргинализираните общности – правилата се правят за всички, за цялото общество. Затова и е неадекватна съпротивата на противниците относно т.нар. “патронажна грижа”, която се предлага в Стратегията.

 

Казано накратко, става дума за идея да се създадат патронажни групи, които да навестяват децата от 0 до 3 години в тените семейства и да установяват дали грижата, полагана за тях, е адекватна.

 

Нали ви е ясно, че по този начин могат да се наблюдават децата в бедните малцинствени семейства, деца на криминално проявени родители, на наркомани или на хора с умствена недостатъчност? Ако при вас всичко е в реда на нещата и се грижите добре за детето си, с какво може да ви притеснява това посещение?

 

Не помните ли, че едно време учителките правеха посещения по домовете на учениците си, за да видят условията им на живот и учене у дома? И това не е само социалистическа практика – подобни посещения се правят в много страни именно с идеята при нужда да се подпомогне семейството или средата, където живее детето.

 

От цялата какофония около поредния документ, който беше използван къде ли не и за какво ли не влияние, най-нелепа си остава Българската православна църква.

 

Докато хората говорят за права на детето (което един ден ще стане голям мъж или голяма жена), тя още опява за забрана на абортите, семейства с брак и задължително вероучение. Както стана ясно, официалното становище на БПЦ не било съвсем май официално, защото го била разпространила на своя воля и със свои идеи някаква служителка. Но горчивината, че църквата отново подвиква от иззад олтара, където още не е разбрала, че сме в двайсет и първи век, си стои.

 

Както винаги, тя остава толкова далече от паството си и съвременния му начин на живот, че всяка нейна реакция може да предизвика само подсмихване. Такова като към старата ти баба, дето все ти натяква, че “не са хубави тез работи”, без изобщо да ти знае работите.

 

Една от хубавите страни на Стратегията е, че се взема предвид факта, че на децата в съвременния свят им се налага да живеят с хора от най-различни националности и религии. Светът днес е такъв. Естествено и наложително е да искаме да възпитаваме децата в разбиране на различието и толерантност към него, когато не ни застрашава или унижава.

 

Да се провижда в това опит да се грижим за децата на бежанците, вместо за собствените си деца, е толкова нелепо и долно, че не ми се отваря дума.

 

Това е все едно да си готов да откраднеш сърце на живо и здраво арабче или африканче, за да го дадеш на българче, само защото смяташ, че твоето превъзхожда другото по принцип. Не го превъзхожда – става дума за две равностойни деца, това е! Деца!

 

Сега да кажа за прословутия бой. Всъщност, четейки становищата на противниците на Стратегията, установих, че в нея прилежащите към различните слоеве на обществото виждат различни недостатъци. Темата за боя е приоритет на крайно десните националисти, тип “патрЕоти”, а техните аргументи най-често са “и мен баща ми ме биеше с колана, па станАх човек”.

 

Странно защо никога не се обръщат да видят що за човек са станАли… Да, в Националната стратегия за детето 2019-2030 година е засегнат моментът с физическата разправа и предложението е тя да се криминализира. Т.е. ако таткото с колана го изниже от панталоните, за да си пребие сина или дъщерята, ще бъде осъден. И слава Богу!

 

Такова нещо като “възпитателен шамар” няма – има шамар.

 

Има насилие срещу човешко същество, което не е нито на силите ти, нито на опита ти, нито на емоционалната ти стабилност.

 

Това е бой на принципно по-силния върху принципно по-слабия. И е недопустимо в какъвто и да е контекст, в каквато и да е форма, в което и да е съвременно модерно общество. В противен случай, за тези, които много вярват в боя, има страни, в които той е разрешен, че дори и препоръчителен. Има дори и “тренери” по “бой от любов”. Знаете ги кои са, мисля, че няма да им откажат да се заселят там и на воля да бият прилежащите домашни.

 

Заслужаава си да обърна внимание и на телефона за деца в риск, който беше нарочен за директна връзка с Норвегия и тайните машинации на норвежката страна да взима жива плът от България…

 

Номер 116 111 е телефонна линия, създадена преди близо десет години със специалната мисия да се използва от деца с всякакви проблеми. На този номер могат да се обаждат (и се обаждат) и възрастни за съвет от специалисти. Телефонът работи в двайсет и осем страни на ЕС, в две кандидат-членки и в две нечленки на съюза.

 

В момента, в който пиша този текст, се намирам в Австрия. Тук, когато потърсиш информация за 116 111 онлайн, системата ти обяснява накратно за какво служи и те препраща към националния телефонен номер 147 – адекватния на 116 111 в страната.

 

В България, както и в много страни, номерът си е 116 111. На него, вече от девет години, у нас отговарят специалистите от българската организация за жени и деца, претърпели насилие, “Асоциация Анимус”.

 

Това, че този номер водел директно към Андерш Брайвик и неговите фашизоидни глупости, не ми се случи на мен – както и да поствах номера (като phone number, telephone или телефон) системата нито един път не ме свърза с въпросното лице или организация, свързана с него. Може би, защото цялото ми търсене се води от провайдъри извън България – от три седмици, както и в момента на написването на тази статия, се намирам предимно във Франция и Австрия. Така че, някак идеята за хибридна разработка хич не ми се вижда толкова чужда…

 

Накрая да обобщя. Националната стратегия за детето 2019-2030 е нужен документ, който трябва да бъде написан и представен в името на това да организираме за децата си по-сигурен живот, по-добро и адекватно образование, по-добра здравна и правна грижа.

 

Силата й е в това, че обръща внимание на това и насочва погледите към детето като към човек, който има права. (Между другото, минус в Стратегията, а и в Конвенцията за правата на детето на ООН, за мен е, че не се дефинира или не се дават механизми, които да определят кога мнението на едно дете може да се приеме за правдоподобно и смислено – различно е какво казва едно дете на 5 и едно дете на 16 години, както и едно дете, живяло и справяло се на улицата, и едно дете у дома, все пак).

 

В нея се засягат още аспекти, за които не мислехме доскоро – влиянието на интернет, развитието на технологиите, глобалния свят и запазването на определена идентичност в него.

 

Говори се за по-добро взаимодействие между службите, за подпомагане на децата със здравословни проблеми и специфични нужди, за подкрепа на семействата, където, както никой не отрича, следва да е най-доброто място за порастването на едно дете.

 

Истина е обаче, че в текста има неща, върху които е добре да се поработи. И то най-вече, за да се обясни на хората какво точно се има предвид, какво се предлага и как го може да бъде използвано и интерпретирано.

 

В общество като нашето, което все още няма висока правна култура и достатъчно гражданско любопитство, това е наложително. Когато пък общата политика в страната е дала основание на гражданите да се съмняват във всяко направено решение и жест, това е направо задължително.

Подобни новини

Вашият коментар