„Анна”: Новата екшън богиня на Люк Бесон

„Анна”: Новата екшън богиня на Люк Бесон

Как се прави наистина страхотен екшън трилър за лоши кагебисти (но и не само), пък и как можеш сам да се оковеш във веригите на всички клишета и сам да се освободиш от тях. Дами и господа, Люк Бесон и „Анна”! Вече в кината.

Чудя се какво ли са си мислили продуцентът, режисьорът и сценаристът на трагично слабия филм „Червената лястовица” („Red sparrow”, 2018), докато гледат „Анна” на Люк Бесон. Дано да са го гледали всъщност, за да видят как го прави майсторът.

Сюжетите на двата филма се припокриват почти изцяло. В „Червената лястовица” млада руска балерина (Дженифър Лорънс) е вербувана от КГБ за агент, безмилостно обучена от цинична свирепа кагебистка (Шарлот Рамплинг), но се влюбва в благороден агент на ЦРУ (Джоел Еджъртън)и първоначално тяхната любов по време на шпионаж изглежда обречена, обаче накрая май побеждаваше. В „Анна” се случва почти същото, само че главният персонаж е супермодел, а останалото е разиграно на принципа на матрьошката – всяка истина е привидна и крие в себе си друга. Зрителят е в състояние на непрекъсната заблуда, която непрекъснато се взривява посредством много лукаво и умело боравене с времето – ще видите, трябва да видите. Във всеки случай динамиката е на ултра степен, серията обрати те държи под налягане до самия финал, екшън сцените са с брилянтна хореография, а Саша Лус (27-годишна, родена в Магадан, Русия, бивша балерина и модел, висока 1,79 м.) в ролята на Анна е типичната муза на Бесон, една от неговите любими убийци с нежни имена –  технодива, висока, силна, секси, уязвима, непроницаема, невинна, носеща задължително нещо от кибергероините от компютърните игри (спомнете си Ан Парийо като Никита, Натали Портман като Матилда, Мила Йовович като Лийлу, Скарлет Йохансон като Люси, Рий Расмунсен като Ейнджъл А.) Хелън Мирън пък е неузнаваема и невероятна в ролята на КГБ шефката Олга, Люк Евънс незнайно как наистина прилича на агент на КГБ, а ирландецът Килиън Мърфи като представителят на ЦРУ в тази шпионска сага директно ни кара да го пожелаем. Диалогът – между другото Люк Бесон е и сценарист, да се знае – е осеян с иронични вметки, които обаче в нито един момент не прескачат границата и ни държат хем с двата крака във филма, хем леко нащрек.  Благодарение именно на тези вметки усещаме, че все пак целият филм не се взима насериозно, играе си с някои нагласи и откровени клишета (например цитирането на велики руски класици като Чехов, Достоевски и… Каспаров), будалка ни лекичко с една дума. Адски талантлив Бесон! И с този свой космополитен дух, със страстта си към зрелището, с тази „двойна” закваска – американско-европейска… Никой не е като него.

Във филма има няколко дребни недомислици и едно може би 15-минутно буксуване във втората половина, оцелели вероятно защото основната задача на Бесон като сценарист в случая е била да не направи сериозен пропуск в логиката и последователността на основните събития, тъй като целият филм като ритъм и разказ е изграден на базата на специфичното разполагане на действието във времето. Зрителят получава информацията на порции и малко на принципа на шмекерската игра „тука има – тука нема”. Не че не сме гледали и други филми с подобни конструкции, но малцина са талантливите шмекери от класата на французина.

Струва ми се, че „Анна” е доста подценен и неглижиран филм, който обаче лично мен ме забавлява страшно и дори ме вдъхнови. Основната поука е съвсем в традициите на актуалните либерални идеи за женска солидарност и въобще за мястото на жената и прочие, но незнайно как и защо това не дразни. Та основната поука е, че… жените, преминали през един и същи ад, могат да разчитат една на друга. Трябва да могат поне. Харесвам тази идея.

 

Подобни новини

Вашият коментар