За Германия расизмът вече не е табу

За Германия расизмът вече не е табу

За държава с историческо наследство като Германия, темата за расизма е особено деликатна. И все пак в днешна Германия, в която има голямо турско малцинство, както и толкова много мигранти, дошли приблизително по едно и също време, расизмът съществува не само под повърхността.

За Халима Гутале, която родом е от Сомалия, той е ежедневие. От почти 2 години тя живее в малко градче в провинция Хесен.

Когато среща възрастната си съседка на стълбите, старата жена я пита открито “Все още ли е възможно да казваме думата негър?” Халима обаче знае, че не трябва да се възмущава от подобни въпроси, тъй като жената не цели да я обиди, а просто се опитва да разбере новия мултикултурен свят, който я заобикаля. Затова кротко обяснява защо това вече не се приема добре.

Бежанецът от Буркина Фасо Хамадо Дипама идва в Нюрнберг още през 2002 г. Оттогава той се е сблъсквал често с думата “негър”. Веднъж дори един мъж е слязъл от колата си и го е нарекъл така (с явната цел да го обиди), без какъвто и да е повод. Агресивният човек дори щял да прибегне и към физическо насилие, ако приятелите му не са го спрели. Дипама веднага вика полицията.

Тези два случая са разделени във времето и пространството, но са част от по-голямо явление – скритият расизъм в германското общество, за който не се говори от страх да не се събудят стари спомени и незараснали рани. Всичко започва с несигурност, както при възрастната жена, и преминава към обиди, дискриминация, насилие и дори убийства.

Случаят с Валтер Любке, про-мигрантския политик, който беше застрелян на 2 юни, е прецедент. Убийството му е извършено от десен екстремист, който вече е дал самопризнания. Резултатът от тях е много по-голям отколкото при други убийства.

Това убийство и самопризнанията на извършителя подействаха на германското общество отрезвяващо за ситуацията, в която се намира.

Въпросът обаче е, че за повечето хора, които са обект на този расизъм, нищо от това не е ново. “Със загриженост отбелязваме радикализация, особено засилване на расисткото недоволство, сред голяма част от обществото. В продължение на няколко години статистическите данни показват увеличаване на инцидентите, свързани с расистки прояви”, съобщи наскоро Федералната агенция за борба с дискриминацията.

Под общото название “престъпления от омраза” Федералното министерство на вътрешните работи отчита почти 20% увеличение на престъпленията с ксенофобски и антисемитски елемент през 2018 г. в сравнение с предходната година.

Гутале, която е основател на асоциация за интеграция на бежанци от Африка в Германия, се е сблъсквала с доста подобни ситуации. Учител на дъщеря й негласно препоръчва да запише детето си не в гимназия, след която ще може да продължи с университетско образование, а в “хауптшуле” – професионално училище, в което се записват онези, които не държат да следват в университет, а предпочитат да се научат на някакъв занаят. Там се преподават същите предмети като гимназията, но с по-бавни темпове и обикновено води до паралелно записване на професионален стаж. С други думи, хауптшуле е училище за “сини якички” и бъдещи работници.

В конкретния случай учителят просто не е можел да повярва, че детето на тъмнокожа жена би имало възможност да завърши университет.

В много други случаи германци хвалят доброто й владеене на немски език. Това може и да звучи като комплимент, но тя го приема като неприятна и болезнена забележка, особено когато знае, че е направила някои грешки. Защо все пак я хвалят? “Положителен расизъм”, казва тя. А той също е неприятен.

Германците са склонни да третират “видимите имигранти” – онези, които с външния си вид явно се отличават от европеидното мнозинство – като хора, които трябва да бъдат защитавани и на които светът трябва да бъде обясняван.

По този начин Гутале поставя под въпрос дали германското общество е наистина толкова либерално и космополитно, колкото си мисли, че е. Особено когато усеща скритото послание в комуникацията си с много хора: “Бъдете щастливи, че сме ви приели и покажете благодарност”.

По време на пика на #MeToo в социалните мрежи за борба със сексуалното насилие в Германия кампанията прие и малко по-различен мотив. Множество хора там започнаха да използват този хаштаг, за да опишат опита си от ежедневния расизъм, който може да те достигне навсякъде.

Според Алфонс Каборе, който е родом от Буркина Фасо, единствената възможна реакция на подобни случаи е да си мълчиш, защото иначе може да си докараш сериозни проблеми. Нищо, че току що си чул в автобуса да те наричат негър и да коментират на висок глас, че чернокожите са съсипали Германия. Колкото и да е неприятно, мълчиш си.

Кристин Йенике работи в източногерманския град Потсдам за Opferperspektive – най-старият консултативен център за жертви на ксенофобия в Германия, основан през 1998 г. За нея е изключително дразнещо, че след убийството на Любке политиците започват да говорят за “ново измерение” на крайнодясното насилие.

“Виждаме такова ксенофобско насилие от 30 години. Убийствата на НСУ губят значението си, ако говорите за “ново измерение” на ксенофобското насилие”, обяснява тя, като визира поредицата от убийства, извършени между 2000 и 2007 г. от неонацистката групировка “Националсоциалистическа съпротива”.

Само в Източна Германия и в Берлин най-малко пет души на ден са ставали жертва на крайнодесни, расистки и антисемитски нападения през 2018 г., според статистиката от организацията на консултативния център. За Западна Германия няма надеждни данни, защото там все още има твърде малко подобни центрове.

Йохен Крамер работи в консултативния център Leuchtlinie в Щутгарт, в Южна Германия. Той казва, че има широко разпространена “идеология на неравенството”.

За да илюстрира своята гледна точка, той дава следния пример: Германец чака вечер на гарата. Когато двама тъмнокожи младежи пристигат на гарата, германецът започва да се чувства неудобно и започва да се оглежда дали наоколо има някой, който да му се притече на помощ, ако стане нещо. Човекът в сценария е самият Крамер.

“Нашето общество е пропито расизъм”, казва той.

Разбира се, има причина за такова поведение. Не е рядкост млади бежанци да участват в банди или в престъпни организации. И престъпността в мигрантските общности също е фактор, който трябва да се взима предвид.

Въпросът е, че всичко това вече е придобило формата на твърд предразсъдък и малко по малко се изражда в нещо по-опасно и по-сериозно.

Не само чужденците, мигрантите или етническите малцинства са жертви на расизъм, но и доброволците, които се занимават с интеграцията им или са ангажирани с политическото си участие. Тези хора също са изложени на риск.

Нина Мюе е германка и мюсюлманка. Тя е приела исляма през 2001 г. Оттогава носи забрадка и работи в организации, които се борят срещу антимюсюлмански расизъм. По думите й праговете на допустимо поведение на обществото стават все по-ниски. Дори се стига дотам мюсюлмански деца да бъдат нападани и бити, просто защото са родени в такива семейства. Това вече засяга цялата общност.

Мюе обяснява, че подобни теми на сигурността се превръщат във важен фактор и при избора на място за живеене. Хората започват да се питат дали ще могат да се чувстват в безопасност на съответното място. Берлинският район Кройцберг е добро място заради разнообразието си, но пък има и квартали, в които жените със забрадки може да се окажат застрашени.

Понякога и самата държава подхожда рестриктивно към малцинствата. Мюе посочва изявления като тези, направени от федералния министър на вътрешните работи Хорст Зеехофер, който беше казал, че ислямът не принадлежи на Германия и че миграцията е “майката на всичките проблеми в държавата” – нещо, което тя определя като “отровни думи”.

В същото време се забелязва, че много мюсюлмани не обръщат особено внимание на дискриминацията. Някои дори започват да я приемат като нещо нормално. Мюе и колегите й си поставят за цел да напомнят на хората, че това далеч не е нормално, а още по-малко приемливо.

Тя също иска хората да съобщават за всяка атака. Само ако расистки инцидент е регистриран от полицията или от консултативен център, той се превръща в статистика. Без тези цифри политиците нямат стимул да действат.

Дипама, бежанецът от Буркина Фасо, който бил тормозен на улицата в Нюрнберг, подава жалба. Няколко седмици по-късно прокурорът спира производството. Обвиняемият отрича използването на въпросната обидна дума. Без свидетели, ситуацията е сблъсък на показания от сорта на “дума срещу дума”. Такива нагласи, казва Дипама, са причината много жертви да не си правят въобще труда да сигнализират за нападения.

Той иска властите да започнат да действат за решаването на проблема.

“Те (расистите) се осмеляват да говорят много неща, които преди пет години не биха си позволили да кажат”, коментира той. “Това разпространява страха, дори сред онези мигранти, които са социално ангажирани. Някои не се осмеляват да ходят по определени улици през нощта. Трябва да признаем, че това е драматична ситуация, която изисква внимание и действия.”

Подобни новини

Вашият коментар