Дебелофобията и митът за “рубенсовите форми”

Дебелофобията и митът за “рубенсовите форми”

“Мамо, мамо, гледай тая жена колко е малка!”

Става въпрос за мен, ако не се сещате. Майката се усеща едва когато се е обърнала при призива на хлапето и погледът й невъзпитано е срещнал моя. Такива сценки, разбира се, се случват постоянно. Ако бях дебела, предполагам, че щеше да е същото. А ако бях И ниска, И дебела, със сигурност щях да се запиша за участие в “България търси талант.”

Шегата настрана, да си висок колкото крак на модел на Vicotria’s Secret е кофти. Да си дебел обаче е проклятие. Без значение колко се напъва политкоректното ни общество да промотира body-позитивния имидж, присъдата е жестока.

Разбира се, хората с наднормено тегло никога не са “дебели”. Думата е приета за абсолютно обидна и дискриминационна. Затова и тежките момичета са “пухкави сладурани”, “с едър кокал” или просто “закръглени”. Един от смятаните за най-ласкателни евфемизми е “рубенсови форми”, като изразът цели да внуши, че жената с целулит и паласки е бароковият идеал за сексапил.

Не мога да изброя колко пъти съм чувала, че “в миналото” е било ОК да си пълен. Логиката зад това твърдение, предполагам, е следната: Във времена, когато добрата храна е била оскъдна, а по-голямата част от населението е упражнявала тежък физически труд от сутрин до мрак, закръглените форми са били знак за знатно потекло и охолен живот.

Ако човек реши да поразгледа ренесансово изкуство и да препрочете по-целенасочено някои от образците на европейската литература от 16-ти до 19-ти век обаче, ще установи, че естетическият идеал за пълнота е просто един мит, който по незнайни причини упорито се е настанил в съзнанието на съвременния човек.

В културата на западната цивилизация слабото и пропорционално тяло (с малки вариации в сантиметрите) винаги е било приемано за красиво и здраво, а душата, която го обитава – за морално възвишена.

Понеже според Бог да си лаком и мързелив е също толкова грешно, колкото да заколиш собствената си майка, през средните векове не се гледа с добро око на дебелите хора, които предполагаемо са хем лакоми, хем мързеливи. През Ренесанса, който цели да повтори идеалите на древна Елада, слабото и мускулесто тяло е издигнато в култ за сметка на други атрибути на мъжествеността.

Рубенс наистина много си е падал по това да рисува голи жени. Ако обаче по напълно обективен начин погледнете на най-известните му платна, ще установите, че жените, които е изобразявал, приличат много на Кейт Уинслет и Дрю Баримор. Естествено, далеч са от скелетно-мускулната структура на злоядата Кира Найтли и кльощавите моделки на Лагерфелд, но въпреки това човек трябва да бъде или хейтър или анорексик, за да нарече рубенсовите мадами дебели.

Да вземем за пример известното му платно “Съдът на Парис” от 1638 г. Темата на творбата е известна на всички, които що-годе са запознати с гръцката митология.

Парис трябва да избере коя измежду трите богини, Атина, Хера и Афродита, е най-красива. Наградата е ябълка (знам, знам, на фона на един бял мерцедес си е направо смехотворно, но явно това се е броило за романтично в древността). За да постигне най-пълна достоверност, Рубенс избира три жени от простолюдието да му позират – най-хубавите и най-перфектните по тогавашните стандарти.

Трите разсъблечени богини имат съвсем стандартни, дори по съвременните норми, тела – слаби ръце, плоски кореми, добре оформени гърди.

Е, разбира се, тогава още не са знаели какво е липосукция, нито пък са пиели смутита от коприва, зелен чай и броколи за тонус, а и дюстабанът трудно се е регулирал, но, общо взето, богините изглеждат като всяка една жена на 30-и-няколко години на плажа. Без бански. При това с бразилка коламаска! И пак напомням – това е класическо (подчертано дебело) бароково произведение на изобразителното изкуство! А класическо значи общоприето.

През 1513 г. представителят на фламандската живописна школа Куентин Матсис рисува карикатурен портрет на благородничка, който носи недвусмисленото име “Грозната графиня”. Вижте я, наистина е грозна. Освен че е дебела.

Ето ви и още примери за това, че на корпулентните хора се е гледало присмехулно и дори с леко презрение. В романа “Дон Кихот” (1605) комичната фигура, тази на простия селяк, на човека, който предпочита “врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, е на тлъстия оръженосец Санчо Панса. На Дон Кихот, колкото и да е откачен и заблуден, не се смеем толкова, колкото на дебелака, яхнал магаре.

Изобилстващи с примери за дебелофобия са и някои от знаковите трагедии на Уилям Шекспир, където пълнотата на героите се използва като комедиен щрих за намаляване на драматичното напрежение. Фалстаф, гротескно дебел, и в ролята си на предтеча на всички съвремени затлъстели стендъп комици, които изкарват луди пари чрез самоирония, е любим герой на британския бард. Той се появява в цели три негови трагедии, както и в комедията “Веселите Уиндзорки”.

През 1863 г. британският лекар Бантинг пише трактат за това как са oсмивани затлъстелите хора в съвременното общество и колко е трудно за повечето от тях да се издигнат в социалната йерархия именно заради “нелицеприятната си външност”.

Самият той някога със свръхнормено тегло, д-р Бантинг става първият човек, който се опитва да полуляризира идеята за отслабване чрез нисковъглехидратна диета.

Страхът от напълняване през века на доктор Бантинг всъщност е бил толкова голям, че жените (а в някои случаи и по-суетните мъже!) са се подлагали на ужасяващи методи за вталяване, някои от които са наподобявали мъченията в средновековните тъмници. Така че фактът, че има картини, а в по-ново време и фотографии, изобразяващи свръхпълни хора, в никой случай не означава, че западната цивилизация е издигала затлъстялото тяло в култ. Напротив, това е страхът от неестественото и “нечовешкото”. Същият този страх, който кара и децата да рисуват торбаланите и извънземните, които ги плашат насън.

Какво е положението към днешна дата? Ако си направите труда да проследите профилите на хора с наднормено тегло в социалните медии, ще намерите в тях най-вече споделени снимки на не-слаби модели, както и всевъзможни вдъхновяващи цитати, призовавайки те да бъдеш такъв, какъвто си, и да се чувстваш добре в кожата си.

Проблемът е реален, осъзнат и крайно затормозяващ, а реакцията на “потърпевшите” е по детски шумна, упорита и отрицателна.

Дебелофобията, която се изразява къде в прикрито, къде в неприкрито отвращение и дори страх от свръхтеглото, е точно толкова неотделима част от съвременната западна култура, колкото са расизмът и различните проявления на ненавист към другите човешки същества. Ето защо е трудно и, предполагам, ще бъде трудно и занапред да започнем да гледаме на дебелите хора (о, майната й на политическата коректност!) не като на карикатурни образи на нас самите, а просто като на вариант на човешката биологична единица.

И, между другото, нали си научихте урока? Ако някой ви подхвърли уж като комплимент, че сте “рубенсов модел” да знаете, че сте прехвърлили 120 кила. А, и също, че човекът не е прочел тази статия.

Подобни новини

Вашият коментар