Провадиец – персонаж в „БГ Емигрант в Париж” на Димо Райков

Провадиец – персонаж в „БГ Емигрант в Париж” на Димо Райков

Димо Райков е един от най-интересните съвременни български автори. Роден на 31 юли 1954 г. в градчето Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, той извървява дългия път до френската столица – до Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!“

Райков завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Дълги години работи като редактор в литературни издания и национални медии.

Творческата му кариера започва през 1983 г. със сборника с разкази “Стълба от камък”.
Преди години Димо Райков поделя времето си между София и Париж, творчески плод на което са книгите му “Париж, моят Париж…” (2006), претърпяла вече няколко издания и наредила се сред топ 20 на най-четените и продавани книги в 20-годишната история на ИК “Хермес”, “BG емигрант в Париж” (2008) и “55 тайни на Париж” (2009), оформили един уникален и любопитен триптих за Града на Светлината.

Живеейки вече в Париж, Димо Райков издава сборника с разкази “Кестени от Париж” (2011), романа “Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза” (2012), който провокира така нужното ни днес усещане за памет, “Диагноза: Българин в чужбина” (2014), която също има преиздание, и “Сини сърца” (2015). Авторът е носител на престижни национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Произведенията му се намират в 15 от най-известните библиотеки в света.

Кратък откъс от BG емигрант в Париж” (2008), в който основен персонаж е провадиеца Чочо:

„…

ЧОЧО ОТ ПРОВАДИЯ И ПРОКУРОРЪТ ДЖАМБАЗОВ

С Чочо се запознах на 9 май 2007 година на площада пред кметството на Париж. Бе денят на Европа – пространството пред красивата сграда, символ на парижката власт, бе осеян с палатки, накичени с европейските знамена. В единия край съзрях малък, поомачкан български флаг, който едва – едва срамежливо се поклащаше на вятъра. Оказа се, че в тази палатка български и румънски служители от съответните дипломатически служби в Париж раздават рекламни материали. В другия край на площада, около каменните стъпала на фонтана до входа на метрото чух българска реч – там се запознах с Чочо, дошъл преди дни тук от Провадия, и с още неколцина негови приятели, все българчета, и един руснак. Оказа се, че руснакът е нещо като хазяин на нашенците. „Той единствен ни приюти” – каза ми Чочо. До него бе едно чернооко момче, мисля, и то каза, че е от Провадия, което също кимна в знак на благодарност към руснака: „Ако не беше той, не знам как щяхме да се оправим, много ни помага. Но ние, да си кажа честно, не сме хора, лоши сме българите, да видиш колко мизерия му направиха някои от нас. Ама хайде…”

– Тук хич не ни е лесно – продължи Чочо. – Най – големия проблем е работата. Не можеш да си намериш квартира дори и да имаш пари, защото трябва да имаш удостоверение, че работиш. А французите са много стриктни, изпълняват всичко по закон, не е като при нас – през просото… Парижани не дават квартира без гаранция от работодателя, че имаш работа. Но няма връщане назад! Какво да правя в България? Да работя там за 100 евро? Че аз тук за няколко часа мога да ги изкарам. Затова ще лазя, по гръб ще пълзя, но няма да се върна. Да, воала… Е, вижте сега, как се изтървах – усмихна се Чочо. – Е, то няма нищо, ‘щото тази дума е френска, значи вече свиквам. Това за мен е най – хубавата френска дума. Нея аз най – много искам да слушам от французите – щом я каже, значи е съгласен с мен, значи сме се разбрали – да, воала… Това ми е най – големия проблем – езикът. Затова и сега първата ми работа е да се запиша на курс към общината, той е безплатен за такива емигранти като нас. Оправя ли се с езика, нещата ще потръгнат. А, и друга хубава дума имат французите – „дакор” – значи съгласен. Но стига съм ви занимавал.

Знаете ли, искам още нещо да ви кажа, нещо което досега все съм го крил – честно да си призная, плакал съм, макар и да съм мъж, който е видял едно и двеста. И заради това нещо днес дойдохме тук, пред кметството – чухме българска песен…

Няма друго нещо, което да ме изкара извън релси като родната песен. Щом чуя тези звуци, и сякаш нещо ме омагьосва. И мигом се връщам в моя край – там, отвъд планините… И тогава плача и си викам – кой мръсник ме накара да напусна родината, да ходя по чужбина, за да се боря за парчето хляб? Кой? Вие сега ще ми кажете ли, а?

Не, за нищо на света няма да се върна в България! Кажете ми – за какво да се върна? Да гледам как там живеят не граждани, а поплювковци, привели ниско глави за милостиня и подаяние?!

Е, одеве отидох до българската площадка, ама кой ще ти обърне внимание? Тези чиновници си гледат само келепира, хванали са се като удавници за службицата си – тлъсти заплати в евро, коли, командировки… Къде ще се занимават с такива като нас? Преди малко се запознах с един от тези шефове, дошли специално от България на този празник. Идва при нас, попитва туй – онуй… Какво да му кажа, аз нямам нищо общо с такива като него. Ето, дошъл с леката си служебна кола, със секретарка, с шофьор – кой плаща за всичко това? Абе такива винаги си имат оправдание – разнасяме славата на България, ще ти кажат. Разнясят, трици…

…”

Разказа за Чочо от Провадия продължава. Той е 5 – тата от общо 10 – те истории, разказани в книгата, за българи в града на свободата и светлината и е над 20 печатни страници. Една история за удивителния и непреклонен дух.

Подобни новини

1 Comment

  1. Dimo Raikov
    12.11.2019 at 7:33 Отговори

    Здравейте, приятели от Провадия!
    Радвам се, че и след цели 11 години от публикуването на “Bg-емигрант в Париж” тази моя книга и историята на вашия съгражданин Чочо ви вълнува.
    Поздрави!
    А Чочо е герой и в романа ми ;Франция, разреши да те обичаме”. Едно интелигентно и добро дете на Провадия и България, но…
    Всъщност заради това ;но” аз продължавам да пиша…

Вашият коментар