Петко Сираков от Вълчи дол – Първия световен шампион на България

Петко Сираков от Вълчи дол – Първия световен шампион на България

Първият световен шампион на България по всички видове спортове изобщо е вълчидолецът Петко Сираков от Световното първенство по борба в Истанбул през 1957г.

Петко Сираков е български борец.  Той е баща на футболиста Наско Сираков.

Роден е на 16 февруари 1929 г. във Вълчи дол. Състезател е и треньор по класическа и свободна борба. Той е първият световен шампион на България в свободната борба – на първенството в Истанбул през 1957 г. Сребърен медалист от Световното първенство в Истанбул 1954 г. и Техеран през 1959 г. Многократен балкански и републикански шампион и в двата стила в категория до 87 кг. Олимпийски вицешампион от Мелбърн през 1956 г. по класическа борба. Състезател на ЦСКА „Септемврийско знаме“.

Получава званията заслужил майстор на спорта и заслужил треньор.

Петко Сираков умира на 8 април 1996 г.

1979г. – петдесетгодишнината на Петко Сираков, на която той разказва за себе си:

През 1979 г. повод да бъде обсипан с цветя и топли думи е петдесетгодишнината на Петко Сираков – българинът, чието име стои на първо място във вече дългия списък на носителите на титлата Световен шампион.

Половин век, изцяло свързан с борбата – от зелената морава на някогашното варненско селце Вълчи дол до най-високото стъпало на почетната стълбичка на световния тепих в Истанбул, от олимпийското сребро в Мелбърн до непреодолимия стремеж да предаде опита си на следващите поколения; от заслужилия майстор на спорта до заслужилия треньор. Повече от тридесет години, отдадени на най-българския спорт, зад чиято хронология се крие нещо наистина уникално – Петко Сираков печелеше своите победи и в свободния, и в класическия стил.

„Класиката си остана моята голяма любов – усмихва се той – макар че станах световен шампион по свободна борба. А дълги години бях капитан едновременно на националните отбори и в двата стила.“

Спортният му път, както на почти всички по това време, започва от народните борби. Баща му не ги пропускат, въпреки че сам никога не се е борил. Но винаги водел със себе си сина Петко, карал го да се бори с другарчетата си. Бил 16-голишен, неговият кръстник Стоян Чолаков, най-добрият борец на тогавашната Провадийска околия, го завел в Суворово и го записал да участва. Якият малчуган победил. Усладило му се и до казармата не пропуснал нито една борба в своя край.

Странни са понякога приумиците на съдбата. Здравият мускулест младеж привлякъл вниманието на треньора по бокс Константин Николов. В тогавашния армейски клуб все още нямало отбор по борба. Месец и половина Петко тренирал упорито и имал всички изгледи да стане добър боксьор. Но кръвта вода не става. Сформирали състав по класическа борба и той бил един от първите в него. Два месеца по-късно станал втори на републиканското първенство, включили го и в националния отбор, а на следващата 1951 г. бил вече шампион на страната и в двата стила.

И днес още се говори за паметния му двубой за световната титла с турския борец Атлъ на претъпкания от фанатични поддръжници стадион “Митхат паша” в Истанбул /сега известен като стадион Иньоню или стадион Водафон Арена/. Схватка, достойна за сравнение само е борбата на библейските герои Давид и Голиат.

Петко Сираков разказва за този паметен за българския спорт момент:

„Стълкновението с Атлъ беше като всички останали. Бях готов да победя и го победих. Близо два месеца преди световния шампионат с Никола Станчев се затворихме в една почивна станция в Хисаря. И тренирах – не знаех ден и нощ. Защото имах висока, макар и единствена цел – златният медал! Но срещата се състоя пред зрители, които чакаха своя сънародник да стане шампион. Не можеха дори да допуснат друг изход. А и спортната Темида бе, най-меко казано, благосклонна към борците на домакините. Затова просто се наложи да туширам Атлъ три пъти. По един туш за него, за публиката и за съдиите. Едва тогава ме признаха за победител.“

Винаги е интересно от такъв юначен мъж да узнаеш тайната на успеха. А той не крие секретите на многобройните си победи. За Петко Сираков успехът се крие в това да знаеш да си поставяш цели, да ги градиш според моментните си възможности -място в националния отбор, шампион на страната, титуляр в категорията. Това е пътят. Едва тогава да отправяш поглед към световните върхове. И още – непрекъснато да търсиш стълкновения с най-силните, да ги побеждаваш и да се убеждаваш, че си по-силен от тях.

Петко Сираков към младите:

„Нашата малка България ражда много талантливи борци. Талантът обаче е ревнив и когато не му слугуваш както трябва, той бяга от тебе…“

Освен с първата титла в историята на нашата борба Петко Сираков ще остане с двете си коронни хватки, разработвани ден след ден, месец след месец.

„Изпитах силата на “носенето през мост” – разказва големият майстор – от един чехословак, който в приятелска среща през 1951 г. с него ми взе шест точки, без да мога нито да се защитя, нито сам да го пренеса.  Три години след това учих тази хватка. И знаете ли, на нея се дължи преобладаващият процент от победите ми.”

Проф. Райко Петров за Петко Сираков:

„Много пъти премислям какво всъщност представляваше той, не мога да кажа, че по негово време е бил най-добрият в света. Но най-смелият – може би. Неговата дързост изумяваше и съдии, и треньори, и противници. Тя накара да се заговори в цял свят с уважение за българските борци. Макар и не толкова многолик, владееше до съвършенство две хватки – носене през мост и суплес. Две хватки, които бяха коронни и за двамата най-добри борци на 60-те години – съветските спортисти Олег Караваев и Гиви Картозия. Кой от тях тримата е бил най-голям майстор не знам, но постигнатите победи дават значителна преднина на Петко…”

Двукратният олимпийски шампион Боян Ралев за Петко Сираков:

“Бях за първи път в националния отбор, когато за първи път почувствах и истинската мъжка прегръдка. Каква радост беше да тренирам с Майстора, нищо че си отивах изпомачкан. По-късни сам станах майстор. А когато се наложеше да показвам на по-младите, винаги съветвах: така правеше Петко Сираков …”

Първия олимпийският шампион Никола Станчев за Петко Сираков:

 “За нашето поколение Петко винаги ще остане “големият от тепиха”. Истински пример за младите – не само как да тренират, но и как да воюват, как да защитават името на родината!”

Петко Сираков разказва за най – трудните си моменти на тепиха:

“Чудно ми е, че всички приемат като най-тежка срещата ми с Атлъ тогава, на “Митхат паша”. Може би вие, журналистите, имате пръст в тази работа. Неколцина са тези, които знаят, че най-трудно ми е било срещу поляка Касперчак на една приятелска среща в “Сливница”? Сигурно е било някъде към шестата минута. Водех с две точки, когато изведнъж се пресякох -като повдигна ръката си сякаш тонове вдигам. Ако резултатът не беше 6:0, сигурно щях да се предам. Но знаех, че след мен бай Кольо Маринов ще спечели и единствен аз, капитанът, щях да съм загубил. Душата си в зъбите събрах и въпреки че повече не можах да взема нито една точка, не позволих това и на поляка…“

В думите на Петко Сираков можем да отсеем неговото главно послание за спортсменско поведение към младите спортисти:

„Имам сто и петдесет международни срещи и нито веднъж не съм допуснал да ме предупреждават за некоректност, грубост или пасивност. Не давах повод за това дори и на най-пристрастните съдии. Та нали бих се срамувал, би ме боляло от това, дори когато съм победител!“

В днешни времена на името на Петко Сираков е кръстен Градския стадион на Вълчи дол.

ПОМНИМ ТЕ, ШАМПИОНЕ!

 

Подобни новини

Вашият коментар