“Извинете, а вие ще правите ли партия?” Не, времето за тези неща отмина

“Извинете, а вие ще правите ли партия?” Не, времето за тези неща отмина

Гражданската платформа на Мая Манолова няма да се превръща в партия. За това се постара да увери самата тя, след като се появиха спекулации по въпроса още след загубата й на местните избори в София.

У нас сме свикнали с идеята, че всеки, който посъбере що-годе обществена подкрепа около себе си, ще направи своя партия.

В България има регистрирани над 100 политически партии, като за местните избори общият брой на явилите се самостоятелно или в разнообразни обединения и коалиции надхвърли 130.

По една или друга причини у нас партиите никнат като гъби. Надежди за мимолетно влизане в парламента, група ентусиасти с идея или просто някой местен бизнесмен решава да затвърди политически икономическите си интереси в даден район със собствена партия… Причините са разнообразни, резултатите – в големия си случай идентични – полуживо състояние, което може да се активизира по избори, но само ако отнякъде има пари.

Разбира се, има активни партии, които участват в политиката на България, има и вечни герои, които участват в шоуто на олимпийския принцип. Те обаче са малък процент.

И все пак вечният въпрос, когато някой политик се оттегли от досегашната си формация или когато някое ново лице излезе на преден план, е “Ще правите ли политическа партия?”.

В една немалка част у нас партиите се образуват на месианския принцип, че някой идва да оправи България, но колко от тези потенциални оправители на България все още са активни в политиката? Или пък може би точно оттам идва гладът за новите и нови политически формации на известни личности – старите се изтъркват и трябва да ги заменим с нови, за да продължи шоуто…

На теория политическите партии се появяват тогава, когато има нужда от тях – когато в обществото съществува съответен интерес с достатъчно голяма прослойка от хора зад него, който е непредставен във властта на страната, а не когато има потенциален лидер, останал без друго по-добро занимание, което да прави в свободното си време.

Отдавна у нас сме забравили, че партиите като част от политическия процес целят не толкова докопването до властта, а именно защитата на определени граждански интереси, позиции, възгледи, идеология и т.н. Но, какво да го правим, пейзажът у нас е специфичен.

Дори онези партии, които се предполага, че имат традиции от десетилетия (и дори над век, ако говорим за БСП и ВМРО, например) и не се основават на лидерски амбиции, до голяма степен вече остават обсебени от лидерите си.

Затова и на цялата тази забавна седянка от толкова много партии отговорите на Мая Манолова, а и на Цветан Цветанов от последните му интервюта, че нямат намерение да правят нови партии, изглеждат като нетипично решение.

Истината е, че в момента няма нужда от поредната нова партия, била тя лява на Манолова, или дясна на Цветанов.

Има нужда от това съществуващите вече и активни формации да намерят в себе си достатъчно идеи и идеология, която да следват, да намерят път към избирателите си и да спечелят доверието им с повече работа и адекватни предложения, отколкото с дърления помежду си и кухи приказки. И да, едно ново поколение политически лидери, които да гледат малко по-адекватно на света, също би било добре дошло.

Иначе казано – партиите трябва да запълнят съдържанието си със смисъл, който рязко им убягва от доста време насам.

Тук е и пътят за организации като тези на Манолова и на Цветанов, и на други подобни с по-малко известни лидери. Те могат да правят политика и без да участват партийно – създавайки именно идеи, обучавайки кадри, зареждайки идейно и идеологически съществуващите вече формации.

Тинк-танковете, групите за граждански натиск, интелектуални кръгове и фондации с политическа насоченост – за добро или за лошо нещата все повече вървят натам те да спомагат за оформянето на политиката, преди тя да е стигнала до кариерните политици. Всичко зависи от крайното изпълнение.

В случая споменаваме двамата политици, но тук съвсем не става въпрос за тях конкретно като изпълнители и организации. И Цветанов, и Манолова могат и да участват отстрани във формирането на политиката през следващите години, но могат и да се провалят с гръм и трясък.

Въпросът е във въвеждането на този нов (добре забравен стар) момент в политиката – организации, които да захранват с интелектуален капацитет партиите и политическия живот като цяло.

През последните близо 20 години, откакто Симеон Сакскобургготски дойде на власт, идеологията в политиката у нас започна да дава на заден план, изместена от икономически интереси, очерняне на опонентите и заяждания на дребно по един или друг въпрос. В последните няколко години обаче наблюдаваме обратния процес – завръщането на този идеологически момент. Факт, споровете и заяжданията на дребно продължават, но все повече на тема идеи и изначални принципи.

Проблемният момент е липсата (все още) на достатъчно акумулиращи идеи центрове, които да спомогнат за тази промяна и завръщането към по-високите принципи (поне на хартия) на политиката.

Тези непартийни организации могат да говорят за политика, да анализират политика и да произвеждат политика, без обаче активно да участват в нея и да се ангажират с конкретни решения и конкретни провали. Те могат да спорят едни с други интелектуално, да се карат (отново интелектуално) и да създават това, което липсваше тук в последните години – чувство за нещо по-голямо от партийния битовизъм в момента.

Така че, ако трябва да направим нещо като обобщение и прогноза – проектите в политиката през последните 10, та дори и 20 години бяха на новите партии, следващото десетилетие обаче може да се окаже това на тинк-танковете и гражданските обединения извън партийната политика.

Дали тази прогноза ще се сбъдне, зависи само от играчите, които ще оформят пейзажа. Некачествено изпълнение е провалило не една и две идеи досега.

Подобни новини

Вашият коментар