ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО.

На пръсти! Като в храм.

Влизат тихо, на пръсти – от страх да не разбутат нещо. Нещо да не разместят… Да не счупят…Влизат в Душите ни – точно като в храм!

С цялото си уважение към храма… И към всичко, което се съдържа в него. Към всичко, което
представлява нашата същност. Към всичко… което сме.

Остава толкова, колкото е нужно. Колкото чувстват, че трябва.

Отнасят се с уважение, и разбиране към нашите чувства, емоции, вярвания, страхове…

Към нашите идеи, убеждения, морални възгледи, житейска философия… Към нашите грешки, към нашите истини…

Към нашия Път – извървян досега. Към нашето Днес.

Към нашите планове за Утре. Към нашите мечти…

Има хора… които влизат в живота ни тихо.

Понякога дори не забелязваме, че сме ги имали!
Че са били там…

Тръгват си, пак така – ненатрапчиво, тихо… Както са дошли.

Тръгват си – когато почувстват, че е дошъл момента.

Че са изиграли своята поддържаща роля – в Големия Филм на Нашия Живот.
Че са дали – каквото трябва.
Колкото трябва.

След тях… не остава празнота.
След тях остава… пълнота!

Защото са оставили… ЛЮБОВ.
Толкова, колкото ни е нужна – за да продължим живеенето
на живота.

Тях ги помним. Цял живот!
Независимо колко продължава, какво ни носи, и с кого ще го живеем – оттук насетне…

Тях ги помним. Цял живот.

ИМА И ХОРА… КОИТО НАВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ГРУБО!

Навлизат брутално, безпардонно, безцеремонно…

Направо нахлуват в него – като тайфун, като опустошително цунами, като ураган…

Те влизат като агресори – през отворената врата на нашия храм.

Защото вратите на храма – са винаги отворени за ЛЮБОВТА. И те влизат – надянали маската на любовта, влезли в ролята на любовта, облечени в дрехата на любовта… Защото знаят… че само така могат да влязат.

После… събличат дрехата. Тя повече не им е нужна (нали са в храма) И тогава се развихрят истински!

Разбутват всичко там. Разместват всичко, което не познават, отричат всичко, което не разбират, изхвърлят всичко, което им пречи… Подменят нашите ценности – със свои, ровят навсякъде, подреждат, пренареждат, чистят…

Ремонтират, поправят… Чупят!

Подлагат на анализ, (и оценка!) – целия ни живот!

Отричат (или осъждат) – нашите чувства, емоции, светоусещане, мироглед…

Отричат (или осъждат) нашите действия, мисли, разбирания…

Отричат (или осъждат) нашите идеи, нашите победи, нашите падения, нашите възходи…

Отричат (или осъждат) всичко наше, нас самите…

Изобщо – всичко, което СМЕ! Нашата личност, нашата душевност, нашата СЪЩНОСТ!

На практика – това вече не е нашия храм!

Оказва се, че това вече е нечий чужд храм, нечий чужд живот…

А нас самите – даже ни няма във филма.

В Големия Филм на НАШИЯ Живот! – ни няма…

Нито сме във филма, нито сме в храма (храм няма) нито сме… някъде другаде.

Просто – нас ни няма!

Даже не знаем – къде сме…
Никой не знае… къде сме.

Когато си тръгнат… (те винаги си тръгват) Обикновено това става, когато всичко вече е разрушено, когато вече няма какво да се руши (нарежда, подрежда, почиства, изхвърля…)

Тръгват си – защото няма вече какво да правят – в нашия храм, в нашия живот…

Та, когато си тръгнат – след тях остава… тишина.

Тишина, в която… отчаяно търсим… себе си.

Ако изобщо се намерим – започва едно дълго пътуване… към нас самите.

Опитваме се да си спомним – кои бяхме, какво обичахме, в какво вярвахме…

Кои бяха приятелите ни, къде са спомените ни, какви бяха мечтите ни…

Дълго, и мъчително е – пътуването към себе си (ако изобщо се намерим) След като те си тръгнат…

Тях също ги помним.

Не, не цял живот!
Тях ги помним… докато трае търсенето.
На това, което е останало от нас…

Докато търсим храма (своя храм) под отломките… които са останали от него.

Помним ги – докато го изграждаме отново – парченце по парче, тухла по тухла…

Такъв, какъвто е бил. Преди да бъде разрушен.
Нашият храм!

Докато подреждаме в него – своите чувства, мисли, емоции…

Своите вярвания, страхове, надежди, спомени, мечти…

Своите приятелства, своите любови, своите раздели…

Своите радости, своите скърби, своите сълзи, своите болки…

Своята СЪЩНОСТ – самите себе си.

Изгубени – и намерени отново.

После – забравяме.
И тръгваме нататък… по СВОЯ Път.

Само със себе си. За по-сигурно.

И с вярата, че сме се научили да разпознаваме – кое е ЛЮБОВТА, и кое – на любовта дрехата.

Под която… може да се крие всичко друго, което НЕ Е ЛЮБОВ.

автор: ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

Подобни новини

Вашият коментар