Всички сме чували, че понякога една любов може да се излекува с друга. Ако при някакви обстоятелства любовта си е отишла от едната страна, била е неосъществена или несподелена, най-логичният завършек на историята, за да има щастлив край, е новото начало.
Да допуснеш до себе си някой, особено когато си все още счупен, объркан и белезите ти от болката ясно си личат, е риск, който невинаги си струва. Но ако изчакаш, огледаш се и не се хвърляш през глава към новото, което е обещание за едно по-красиво утре, можеш да намериш нещо по-ценно, през което трябва да преминеш.
Можеш отново да намериш себе си – за да продължиш напред истински, без тайно да търсиш ключа към старите и затръшнати врати, които рано или късно ще ръждясат и освен да изцапат с обилна доза съжаление и скръб сърцето, душата и съзнанието ти, друго едва ли ще могат да направят.
Когато разбереш, че и онзи, който е готов да ти предложи хипотетична красива приказка, е също толкова счупен, колкото теб, на повърхността изплуват надежди, че може би именно болката ще ви обедини и всеки ще започне бавно да разбира и отронва тази на другия, докато не остане и последният слой от нея.
Сякаш сте се спасили взаимно. Но само привидно. Като удавници, отчаяно търсещи спасителен пояс, по-възможност двоен и достатъчно здрав за да ги издържи за неопределено време, докато не стигнат до предполагаемия бряг.
И там, обзети от възторжена благодарност, че са станали важни за момент за някого с подобна участ, да решат, че това може би е любов. И то съвсем не като предишната, още непреодоляна и тлееща… а една по-обещаваща, защо не и последната, и единствената?
Да се опитваш да излекуваш раните, подобни на твоите, за момент те кара да забравиш за собствената си тъжна история и да сложиш с героично вълнение шлема и доспехите, а другият е толкова трогнат, че е готов съвсем скоро да влезе в същата роля.
Взаимно увлечени да събирате парчетата от сърцето на другия и да търсите най-здравото лепило, ще се отдалечите прекалено много от възможността да направите така, че сами да станете отново цялостни.
Защото ще ви е страх, че няма да успеете и дори няма да се замислите дали да опитате. Удобството на утехата започва да става някак примамливо. И тази утеха прилича толкова много на щастие…
Но другият не може да ви спести житейския урок, осъзнаването и израстването, не може да избърше сълзите, които трябва да изплачете, не може да ви даде любов, ако вие не съумеете да започнете да обиквате себе си.
Спасителите, заместителите и утешителите един за друг рано или късно започват да изпитват още по-остра липса и тъга.
Защото само ако си напълно възстановен и цял, имаш шанса да бъдеш истински обичан и да обичаш пълноценно и безусловно, без да имаш нужда от лодки, сламки и пояси, които да споделяш с други давещи се.
Истинската любов вирее само там, където сърцето е напълно оздравяло, благодарение на сила, вяра, търпение, воля и достатъчно дълго самостоятелно домашно лечение без намеса на временни обезболяващи. Две разбити сърца не правят едно цяло.
автор: Линда Николова
източник: highviewart.com
Вашият коментар