30+ години “промяна” и пак сме недоволни

30+ години “промяна” и пак сме недоволни

Най-пресните ми политически спомени са от тази сутрин, 21 юли 2021 г.

Слънцето изгрява с първото заседание на 46-ото Народно събрание. Открива го Мика Зайкова, от трибуната говорят Тошко Йорданов от ИТН, Десислава Атанасова от ГЕРБ, Корнелия Нинова от БСП, Христо Иванов от ДБ, Мустафа Карадайъ от ДПС и Мая Манолова от върха на криейтива в измислянето на партийни имена “Изправи се.бг. Ние идваме”.

Всички те говорят за промяна.

Това някак ме връща към най-ранните ми политически спомени, които са отпреди трийсетина години. Ако върна стрелките на часовника с 32 години назад, ще видя дома си в един южен софийски квартал. Цари еуфория, има много гости, въздухът почти не се вижда от цигарен дим, някой е взел видеокамера и снима, а аз, заедно с още две тригодишни деца, подскачаме в хола и крещим “СДС”, “СДС”, “СДС”.

Това е последният път, когато си спомням да съм се вълнувала политически от сърце и да съм била напълно наясно “за кого съм”. Говоря за 89-та година, когато за първи път в средите на родителите ми се заговори за демокрация, свободни избори и други такива неща, които преминаха като ток през човешките редици на изтерзаната средна класа, като някаква заредена с електричество, едновременно вълнуваща и опасна идея.

И така започна Преходът. Децата на този т.нар. преход не можем да се оплачем, че сме страдали от политическа скука, но за сметка на това можем да завидим на всички, които с отдаденост, плам и чиста вяра са давали гласа си за една или друга партия.

При мен това не се е случвало никога. Единственият път, когато знаех нещо политическо със сигурност беше тогава, през 89-та, и то е запечатано на онази касетка. СДС са по-добри от БКП и това е константа. Поне беше тогава.

След това всичко потъна в мъгла.

Дойде някакво Велико Народно събрание, студентите излязоха по улиците, напрежението се усещаше навсякъде. Петър Младенов си тръгна и дойде Желю Желев. Малко след това си спомням, че в бакалията под нас витрините се опразниха. Блага, така се казваше продавачката, обясняваше, че нямало сирене тази седмица. По дяволите, за някакъв период от време нямаше дори боза. Слушах баща ми да казва, че нямало бензин. Чудех се как ще отидем на море с ладата през лятото при това положение. Все пак отидохме и се запознахме с едни германци, които впоследствие ни изпратиха по пощата колет със захар и кафе. Родителите ми се почувстваха унизени.

Последва “За Бога, братя, не купувайте”. Не разбирах защо да не купуваме, ако можем да купуваме, но в крайна сметка НЕ МОЖЕХМЕ да купуваме, така че в този слоган имаше някаква логика.

И ето че дойде СДС: онези, за които виках, когато още се напикавах през нощта. Правителството на Филип Димитров говореше за “смяна на системата” със същата страст, с която днес говореха за нея “протесните партии”. В публичното пространство започна да се спряга думата “Европа”, да се говори за “Европейски съюз”.

И после… бърз преход няколко години напред… все едно бяхме забравили за еуфоричното крещене на СДС и избрахме на власт да дойде Жан Виденов – същият Жан Виденов, който сега се опита да се въздигне от пепелта като своеобразен феникс, но успя само да се сгромоляса публично като политическо зомби.

Виденов положи основите на страхотни неща, които вече помня доста ясно: блокирани пътища, чудовищна инфлация, щурмът на Народното събрание и последвалото връщане на мандата от Николай Добрев. С приятелките ми звъняхме по телефона на рандъм хора от телефонния указател и ги питахме “Защо, според вас, Николай Добрев върна мандата?”. По улиците се носеше екота на “Кой не скача е червен”, а червеният цвят стана непоносим дори за феновете на ЦСКА.

Явно лявата идея отново ни предаде, защото на следващите избори избрахме ОДС начело с Иван Костов, когото впоследствие намразихме. Той пък ни се разсърди.

Бяхме толкова объркани от това дали приватизацията, аджеба, е била хубаво или лошо нещо, че отново потънахме в отчаяние и тогава дойде Царя, за да ни избави от мъката и най-сетне да внесе така желаната, така мечтана “промяна”. За 800 дни, не повече.

Мина още малко време и дойдоха първите избори, за които бях достатъчно голяма, за да гласувам – парламентарните през 2005 г., началото на т.нар. тройна коалиция.

Помните какво беше тогава… Сергей Станишев застана на върха на държавата, следван от Симеон Сакскбурготски и Ахмед Доган. “Атака” отбеляза неочаквани успехи. В парламента нахлуха седем партии с все Волен Сидеров, Надежда Михайлова, Стефан Софиянски и други колоритни лица. Две мои приятелки се изпокараха, защото едната реши, че Сидеров е гений и отиде с “Атака” да протестира пред БНТ, в чието ръководство работеше майката на другата.

После дойде 2009 г. и шеф на държавата стана Бойко Борисов. Две години по-рано работех по местните избори в Кюстендил и манията “Борисов” не ми беше непозната. В Дупница и Кюстендил запалките, които прожектираха лика на Борисов бяха истински хит, а в централата на ГЕРБ името му се споменаваше с преклонение и страхопочитание, каквито дотогава не бях чувала в политически контекст.

Нататък знаете какво се случи. Идеята за демокрация все повече потъваше, говоренето за “промяна” се изтърка от смисъл, а преходът се проточи безкрайно. И аз така и не гласувах с отдаденост и чисто сърце.

Не го направих и на последните избори. Смъкнах се до изборната секция след един детски рожден ден, отегчена и раздразнена, че трябва да си тръгна по-рано, за да не изпусна изборите. Натиснах си копчето на машината без никаква убеденост, без никакво усещане, че искам да гласувам за някой или че вярвам в нечии идеи, нечия компетентност, нечие виждане за бъдещето.

Преходът се случва от началото на живота ми, или поне на съзнателния ми живот, и краят му сякаш не се вижда.

Политическият емоционален фон на повечето ми връстници е нихилистичен, наситен с липса на смисъл, безперспективност и тежка досада.

Гласуваме, защото трябва да гласуваме, гласуваме “за най-малкото зло”, “колкото да не е без хич”, “за тоя, който така и така ще спечели” или “този, който така и така няма да спечели”.

Правим някакви сметки, влизаме в някакви схеми, слушаме какво говорят социолозите и гласуваме не по съвест, не по желание, не по убеждение, а според някакви криворазбрани, собственоръчно изработени разбирания за това как ще е най-малко зле. Но никога как ще е най-добре.

Сякаш отдавна се простихме с идеята, че някога ще е “добре”.

Част от моето поколение дори се спусна по вълната на носталгията по комунизма, който така и не е виждало. Ползвайки обаче имагинерната база от приказки, разкази и спомени на хората, които са били млади и силни по “байтошово” време, много български милениали решиха, че да не се налага да избираш измежду 84479863 вида шампоан и да ходиш на море в станция в Дружба за без пари всъщност не е било толкова лошо. И честно казано, дори не знам дали можем да ги виним.

Отдавна вече сме се простили с надеждата за качествена промяна. Дори не знаем дали искаме промяна. В крайна сметка, от 30 години насам нещата не спират да се променят. Просто се променят от лошо към по-лошо, после към по-малко лошо, после към малко по-лошо, после пак малко по-малко лошо и така.

Но промяна има. Какво повече може да искаме?

Подобни новини

Вашият коментар