Българските партии са не просто нефелни, те са пълен срам
Един голям въпрос тегне постоянно над българската политическа класа – за какво е нужна, има ли смисъл от нея. Значението на власт, опозиция, партиите изобщо е да прокарват решения за проблемите на хората, а и да реализират дългосрочни цели на всички ни като общност (държава, народ); споровете им да бъдат подчинени на това. Само че политическите дейности, независимо какво точно се отстоява, са далеч от предназначението.
Половин милион българи са без вода в момента. Стотици селища са на режим или със съвсем сухи чешми.
Семейства с бебета практикуват „водна миграция“
от едно селище в друго. Практиката е много по-брутална от теорията, защото на много места дори в часовете с официално пусната вода тя не тече. Реално за мащаба на бедствието се съди само косвено, защото държавата не разполага с единен информационен масив, чрез който да знае къде, колко, защо няма вода (как без него ще взема решения?!). Всичко това като проблеми се трупа десетилетия, сега просто тортата получи черешка – изворите пресъхнаха юни, юли стана нетърпимо, през август зачестиха протестите. И понеже се отнася предимно за села, едва през втората половина на август безводието се превърна във водеща национална тема. Да сте чули партия, която до 20 август е взела отношение по нея?!
Политик да се трогне, да иде,
да види? Видяхте ли спорове, идеи, варианти за преодоляване на кризата? Някакъв политически тонус, темперамент? Дори и след 20 август, когато опреният в кокала нож стана видим и за слепците, изявленията са формални, постни – протоколно за отчитане на тема, която видимо не е приоритет (изключение е електорално маргиналната „Зелено движение“, както и местни партийни активисти). На този фон смеем ли да мечтаем да се действа превантивно? Следва ли да припомняме общоизвестното, че безводието трябваше да е водеща политическа тема доста преди юни? Че
отсега трябва да се мисли за времето нататък?
А може ли да се надяваме на цялостни стратегия, визия (официално се признава, че липсват)? Въпросите са реторични, като властовият цинизъм няма граници – министрите, които проспаха безводието (Виолета Коритарова, МРРБ, пряко) и (Петър Димитров, МОСВ, по-малко пряко) оня ден бяха наградени с продължаване на министерстването.
Сменен бе министърът на транспорта (Георги Гвоздейков). Но непукизмът за железниците е същият – всеки ден аварии, произшествия, чудото ни спасява засега от жертви…, и пълна партийна незаинтересованост! Бездушие, след като в железниците (досущ водния сектор) през последните десетилетия бяха излети милиарди левове! Ако всичко това не е повод за идеи, политически сблъсък, алтернативи, кое точно е?!
Бихме били неточни ако кажем, че двете теми въобще не вълнуват партиите. Вълнуват ги, и още как – но само след като някоя от тях спечели изборите. Вземат ли властта, първите институции (след тотото), в които започват кадрили, са БДЖ и ВиК-тата? Защо? Ами
защото чрез тях се краде много –
парите вълнуват партиите, не друго. Така нещата някак „се наместват“ – след като единствено краденето е повод за трогване, логично е да се нехае за човешките проблеми. И все пак в случая иде реч и за политически нефелност, безплодност, за тотално скъсване с реалността – щом тия високи топки не бяха отиграни дори от кумова срама от партиите, значи те, в смисъла, в който би следвало да съществуват, са мъртви тела.
По една тема обаче наскоро бе проявен бурен патос – за т.нар. джендър пропаганда в училищата. Настръхнали партиите наскочиха „да опазват децата“; някои дори се втурнаха да се срамят пред собствените си избиратели в стремежа да се харесат на останалите, или просто ги бе
страх да застанат срещу течението.
И всичко това при факта, че всяка една пропаганда и до момента е забранена в училищата, тоест законовите промени бяха излишни. Също и при факта, че поправките бяха шумно гласувани успоредно с мълчание не по кои да е въпроси, а точно безводието и влаковите инциденти. Не просто абсурд, ами е и срам, че партиите ни са точно такива, каквито са.
Разбира се, безводието и влаковите инциденти са просто актуални теми, по които си личи партийната несъстоятелност. Какво да говорим за демографската криза, здравеопазването… Спорят партиите, не е да не спорят – кой с кого ще се коалира, кой да е еврокомисар… И отдавна не са в състояние да проумеят дори минимално, че тия въпроси са третични.
Всичко това не значи, че партиите следва да ги няма, да се завие към авторитарност. Значи, че са стигнали такава безсъдържателност, че почти липсват думи в речника, с които да се опише.
Вашият коментар