Кеворк Кеворкян: Не ви вярват

Колективната памет отдавна е крайно подозрителна и в крайна сметка несигурна и дори отмъстителна, тя вече е непроходим път към Народа

Ние ще си останем орисани да приемаме и да се примиряваме с всевъзможни провали

Радев е ясен: с референдума за еврото той иска да захрани в някаква степен политическото си бъдеще. Властовият елит също е ясен: ще направи всичко възможно това да не се случи. В театрото бяха набъркани, както се полага, и брюкселската номенклатура, също и проклетите руснаци – те пък са удобното извинение във всички случаи.

Липсва само най-важният „елемент“: Народът. Той вече не може толкова лесно да бъде баламосван, затова е по-добре да бъде държан настрани. Задълго, а може би и завинаги, това ще бъде неговото предназначение: ням свидетел на една мътилка, още по-добре ще бъде, ако и ментално е поразен в някаква степен. Всичко обаче ще се прави в негово име – те и името му свиха и внимателно контролират употребата му. Той вече е „суверен“ някакъв, но изобщо няма да бъде забелязван, няма го и толкова.

Ще майсторят измамите си вече не толкова за него, колкото за себе си, за участниците в Голямото Надлъгване вътре в Сектата – за това съвършено примитивно представление и още повече несмислено, но пък и неизбежно. Старайте се, юнаци, и ще си получите заслуженото: венец с поощрителен надпис от Брюксел, венец – без надпис – от Вашингтон, Народът ще почака за венеца си.

Него обаче вече изобщо не са в състояние да го излъжат истински. Той не се интересува нито от лъжите им, нито от истините им. Окончателно е изтърван – а имаше време, когато им се доверяваше, дори бъркаше лъжите с мечтите. След това, и преди напълно да се отчая, се опитваше да открие някаква поне нищожна истина зад лъжите, с които го хранеха. После и от това се отказа. И сега трябва някак да се „размагьоса“, за да се отърси от апатията си. Ерофеев споменава за нуждата от размагьосване в  „Енциклопедия на руската душа“ – крайно време е някой да състави енциклопедия на българската душа, но никой няма да се нагърби с това. И накрая ще се превърнем, както казваше един автор, в „народ, нуждаещ се от плесница“.

Част от същия този Народ през годините постепенно бе отписвана, и то публично, без никакви притеснения. Още преди седем години, когато решиха, че Народът е упоен в достатъчна степен, оповестиха, че един милион 665 хиляди българи някак оцеляват под границата на бедността – и това бе едно от фамозните български „чудеса“, за които нямаме обяснения, а обичайно и не ги търсим.

Държавата хладнокръвно бе отписала 1 665 000 нашенци от нормалния живот, беше ги бракувала – и оставаше само окончателно да ги заличи. Имахме си работа с държава заличител – но това не стресна останалите, които все още не бяха отписани, и така стана ясно, че те заслужават нещо повече от една плесница. За няколко дни обаче всичко бе забравено – Държавата се окичи и с този позор, само дето не се похвали с него. Трябваше да го приемем като едно от рутинните изстъпления на Кръвожадния Преход, с които вече бяхме привикнали.

Но си зададохме въпроса, защо ги отписват от нормалния живот тъкмо тези 1 665 000 клетници, предимно пенсионери – за какви грехове? Дали пък това не беше форма на някакво отмъщение, защото ги виждат като неудобни свидетели от едно отминало време, които все още сънуват един друг живот – скромен, но все пак порядъчен? Не е малко това „провинение“ – но дали заслужаваха да бъдат зачертани изобщо? И този въпрос остана без отговор.

Народът с необяснима апатия прие вендетата срещу отписаните – и човек се пита, дали няма да приеме така и собственото си отписване. Сякаш, без дори да го съзнава, се е оставил на прищевките на Съдбата. Уморен е и да разчита нейните знаци.

Веднъж едно бездомно куче, иначе разкошен екземпляр от породата си, се появи и остана пред парадния вход на Парламента – сякаш демонстрираше ролята си на главен церемониалмайстор на всичко, което се случваше в сградата. Тя пък, според легендите, е построена върху турско гробище за престъпници. Най-сетне наскоро депутатите се стреснаха и избягаха от нея – и се заселиха баш в бившия Партиен дом на БКП, колкото да стане съвсем очевидно, че са едни несръчни преструванковци. По-придирчивите от тях поискаха да бъдат премахнати някои скулптурни елементи, свързани с „онзи“ режим – без изобщо да се сетят, че цялата сграда може да се приеме и като гробище, което приютява  неприемливи за новите демократи духове.

Всички тези знаци – като започнем от пришествието на едно случайно куче, което може би е намек, че не бива да очакваме кой знае какво от случайници в политиката – дават достатъчно храна за една магична, ако ли не и приказно смахната история. Ако бяхме в Латинска Америка, ако имахме своя Маркес, вече щяхме да разполагаме с нея. И във всеки

случай тя щеше да е много по-впечатляваща от провинциалното театро, което се разиграва около еврото.

Радев поначало е отписал референдума – дори само законовите препятствия пред него са непреодолими, той е наясно с това. Но иска да се „вложи“ в паметта на публиката по един приемлив/изгоден за него начин – и да се възползва в близкото бъдеще от тази инвестиция. Бърка обаче  –  колективната памет отдавна е крайно подозрителна и в крайна сметка несигурна и дори отмъстителна, тя вече е непроходим път към Народа. Всички искат да се доберат до него – но без да си дават сметка, какво точно му се полага. И заради това нормалният диалог с него е предварително обречен.

Преди време в тази рубрика цитирах една фраза на Чърчил, но не е лошо да го сторя и сега, покрай 80-годишнината от края на Втората световна война, когато всички се опитват да приватизират победата. Фразата е: „Пантите на съдбата се обърнаха в Сталинград“.