Кристина Патрашкова, Филтър
Те са били млади. Имали са мечти. Влюбвали са се, вричали са се във вечна вярност на партньорите си. Раждали са деца. Плакали са от умиление, когато наследниците им направят първите си стъпки, поникне първото им зъбче, за първи път произнесат думите „мама“ и „татко“. Не са спали по цели нощи в тревога накъде ще ги изпрати животът. Черпили са близките си, когато децата им завършат училище или университет, когато се женят, когато постигат успехи. Гледали са внуци.
Днес те лежат на мизерни легла в стаи с олющена мазилка. Някои са упоени и напълно неадекватни. На леглата няма спално бельо. Всички са под ключ. Така са живели 75 мъже и жени на възраст от 51 до 86 години в старозагорското село Ягода. Обитавали са уж старчески дом, който официално се водел като даване на стаи под наем.
Домът се състои от малки стари къщички. Пред всяка има шкафче, в което е сложен ключ. С него са заключвали възрастните хора. Хладилниците са ръждясали и почти празни, ако изобщо работят. Обитателите са болезнено слаби. Когато ги открили, първо попитали за храна. Много от тях са болни, но за тях не е полагана никаква грижа. Тънели са в мръсотия, а понякога и в кръв, често са падали, телата им са били покрити с рани.
Подобни кошмари бяха открити и в друг дом за възрастни хора в Говедарци, има ги и на други места. Домовете на ужасите влязоха в световните новини, Би Би Си им отдели нарочен репортаж.
И както винаги постфактум, институциите у нас се раздвижиха. Шефове на разни асоциации, бивши социални министри и настоящи политически фактори започнаха да си прехвърлят проблема като горещ картоф. Тези домове се водели частна собственост и не можели да бъдат проверявани по всяко време. Вътрешните правила на служителите, които би трябвало да се грижат за възрастните хора, не им давали право да изнасят информация. Сега щели да се вземат мерки.
Ужасът в незаконните домове за болни и възрастни хора е метафора на цялата ни държава. Тупаме се в гърдите, че сме съпричастни към страданието, включваме се показно в различни филантропски прояви. Истината е, че голяма част от обществото възприема възрастните като ненужни, изживели живота си, пречещи на младите. Най-добре да бъдат скрити някъде, където да дочакат сетния си час. Тогава идва и времето за разпределение на наследството.
Абсурдно е в държава, която претендира, че прегръща европейските ценности, да съществуват подобни ужасяващи места. Къде са кметовете на тези села, областните управители, къде е социалният министър? Как е възможно всяка порутена сграда да придобива статут на дом за възрастни? Кой издава разрешителните?
В тази отвратителна история зловеща роля играят децата. Трудно е да се повярва, че не са били наясно на какъв ужас и мъчения подлагат родителите си, като ги затварят в порутените къщички. Едва ли съществува и най-малоумният документ, който забранява на синовете, дъщерите, внуците да се срещат с родителите си, бабите и дядовците си? Връзката между поколенията не само е прекъсната, а е взривена. Децата не се интересуват от майките си и бащите си. Захвърлят ги като ненужни вещи и после винят институциите. Не че те не са виновни.
А движещият мотор на всички е бездушието. Във все по-егоистичното и прагматично време малцина се вълнуват от другия. Вторачили са се в собствената си представа за щастие, която е свързана главно с материални придобивки и пълна бездуховност.
В страната има и добри лицензирани хосписи. Макар да се твърди, че храната и обгрижването и там са компромисни. Въпреки високите цени за престой. Там не връзват обитателите и не ги упояват. Но много от тях по цял ден гледат в една точка. Не крият, че са нещастни. Защото много от близките им не ги посещават. Имат повече време за домашните си любимци, отколкото за родителите си. Слава богу, че в много семейства са запазени нормални отношения. Но в не по-малко не е така.
Много проблеми изникват от ужасния дом в Ягода. Главният е липсата на човещина. Невинни в тази история няма. С изключение на безпомощните хора, които са имали много мечти за живота си. Завършват го с утехата, че вече няма да ги бият и връзват, и някой ще им дава храна.
Това за мнозина е българската мечта.
Вашият коментар