Кеворк Кеворкян: Марсианци

Тия пък сякаш падат от Марс – имам предвид кметовете на столични райони, които тия дни едновременно избягаха от Тайфата на Кирчо, все още нахално накичена с името „Продължаваме Промяната“. Причината: натискали ги да уредят някакви сделки от скритата програма с далавери, с която всяка тукашна партия се издържа. Горките – на Марс такива неща не се случвали…

По този повод, телевизиите отегчено се прозяха с някой и друг постен репортаж, за простолюдието да не говорим, то отдавна е убедено, че политиката се прави от завършени измамници и бандюги и вече нищо не е в състояние да промени мнението му.

Мнозина обаче ще се запитат, щом са толкова девствени в тия работи, защо кметовете – марсианци са се хванали с Кирчовци и изобщо с тукашната политика? Те изглежда и вестници не четат – иначе щяха да са научили за една тайно записана преди време спявка на елита на ПП,  която недвусмислено доказа, че дори една занемарена септична яма е по-чисто място в сравнение с българската политика.

А и Кирчо отдавна е ясен и за уличните кучета – и също толкова отдавна е получил опрощение за всичките си грехове, дори и за тия, с които тепърва ще ни радва.

Нещо повече: той се е превърнал в обяснението и дори в оправданието за Всеобщата Греховност, в която сме затънали и в която ще си останем.

Кирчо наднича отвсякъде: всяка документна измама ще напомня за него и ще бъде оправдавана пак с него; всеки даже най-смътен еротичен намек ще събуди с нова сила любопитството към парапетното му приключение, след което публичното бъркане под нечия женска пола вече не е осъдително, остава само това да бъде обявено с решение на Конституционния съд. Впрочем, не е справедливо да си острим моливите по изстрадалите глави на конституционните съдии, защото никой съд не е в състояние да се справи с дяволиите на Кирчо, дори самият Дявол отдавна щеше да се е отказал да се пазари с него. Факт е, че Кирчо се подигра с общественото мнение, то се оказа безсилно да го вразуми дори в нищожна степен.

Временният им наставник Радев направо нарече него и сиамският му близнак Асенчо „шарлатани“, но противно на очакванията на наивниците те носят и тази оценка като някакво ценно отличие от президентската канцелария.

Кирчо и ортаците му промениха изцяло и завинаги тукашната политика: и до тяхното появяване тя никога  не е била дейност, достойна за някакво уважение, но те я окаляха до невъзможност – достатъчно е да си спомним дори само аферата с двойното гражданство на Кирчо.

Тъй или иначе, измамата – понякога дори  умишлено  демонстрирана – и нейните първенци вече хвърлят мазно/вонливо петно върху цялото политическо съсловие. То пък няма сили да се защити – а е и съмнително дали изобщо иска това. Сякаш няма желание и да се дистанцира от кирчовци – и оставя впечатлението, че едва ли не се възхищава от тях.

Костовата приватизация, извън всичко останало, не бе по-малко вулгарна от някои изстъпления на кирчовци, тя унищожи и последните остатъци от морал в предприемачеството /най-вече/ и изобщо в стопанисването на държавата.

Но дори жестокият, понякога направо абсурден грабеж, който бе предизвикан/отпушен от въпросната приватизация, справедливо наречена „криминална“, все пак беше опакован и съпроводен с някакви смътни обяснения за природата и изискванията на тъй нареченото „пазарно“ стопанство. В мъглявината на Прехода и това вършеше някаква работа.

Но Кирчовите „шарлатанства“ бяха повече от арогантни, те сякаш нарочно  предизвикваха здравия разум на обществото, доколкото той все още съществува – дори само споменатата афера за неговото гражданство му осигурява челното място в една класация на най-бруталните измами. След тази афера вече всичко беше възможно в българската  политика.

Политическото съсловие се прикри в кирчовщината, прие я охотно като едно удобство, като услуга за собствената си немощ. И вече изобщо не се притеснява, че демонстративно е презирано от Народа – той категорично изостави политиците си. Остави ги, например, да харчат част от парите, отклонени от него, в някакво срамно подобие на избори, които всъщност отдавна са се превърнали в полесражение на купения вот в различните му разновидности.

Но Народът не е достатъчно опитен в тия сметки и допусна Сектата да постигне – и да затвърди през изборите – едно равновесие, което й осигурява възможността безметежно да властва в мерзостта на различни сглобки, които, като по правило, са дълбоко аморални.

Станахме свидетели на завършената Свинщина в политиката.

Абе, тия кметове наистина ли падат от Марс?

Безспорно е обаче и друго.

Политическото съсловие успява да оцелее, поне в някаква степен, като почти винаги в решаващите моменти оттласква и пренасочва общественото внимание от важното към маловажното, от смисленото към незначителното.

Така се случи и с направо непоносимите  разкрития за старческите домове и изобщо с позора, който винаги ще съпровожда отношението ни към нашите предци.

Няма лесно  да се отървем от срама, че сме дива държава,  която е успяла до такава степен да оскоти населението си, че то е загубило представата за святостта на задължението да се грижи, дори със сетни силици, за родителите си – и дори е забравило за този си дълг. Който би трябвало да е неотменим при всякакви обстоятелства – даже и когато сме изоставени/подвластни на някоя Гнусна Сглобка.

Статистиката ни поразява със своята жестокост. Трябваше да станат известни издевателствата в Ягода, за да се наканят да преброят старческите домове – едва 5 хиляди и 600 за цялата страна, домовете за хора с увреждания пък са още по-малко – 4 хиляди и триста – и това при едно фатално застаряващо население, също и порядъчно болнаво. Едва ли някой се съмнява, че всичко ще приключи с въпросното преброяване. Неизбежно е.

Сякаш сме попаднали във вихъра на някакъв опустошителен смерч. Всички се усещат изоставени – и още по-лошото е, че сякаш не проумяват на какво се дължи това. Държавата е изоставила населението си – само завършен идиот не би се съгласил с това.

Младите са изоставили Старите – те пък отдавна вече не намират утеха в младите, да се надяваме, че поне не са ги проклели. А всички вкупом са изоставили Държавата, тя сякаш не съществува.

Изчезна и вече не съществува спонтанния колективен вопъл, толкова популярен до преди няколко години: „Няма държава!“ Това е повече от ясен знак: тя не съществува, няма я, самозаличила се е, дано да не са я заплюли за изпроводяк. Макар че, ще бъде напълно заслужено да й се окаже тази чест. Никой няма желание да се отърка в нея или да я защити – като изключим някои добре охранени ситуационни подлоги.

А Властниците все така фатално закъсняват във всичките си начинания. Трябваше медиите да се натъкнат на няколко миниконцлагера, по-жестоки от нацистките и по-изобретателни в смазването на човешкото достойнство, за да се сетят да изцедят от себе си няколко капки състрадание.

Те не са в състояние да направят нищо повече.