Вода няма да има, (не) свиквайте!

Една истина се губи сред тежките проблеми с българското безводие и съпътстващата какофония. Тя е свързана с прочутия въпрос „Какво да се прави?“. Много хора обясняват какво да се прави, предлагат действия. Настават спорове, обвинения. Обаче всеки спестява нещо ключово, без което картината остава неясна за публиката: то е, че каквото и да се прави, както, дори възможно най-честно, компетентно, нищо не може да доведе до цялостно справяне в страната поне в следващите 10 години. Тук-там може да се оправи нещо, не и за 400 000 – 500 000 българи, не и за гарантиране на перспективите. Ето я спестяваната истина – няма нито едно, нито две решения, които да ликвидират кризата в обозрим хоризонт. Положението е по-зле, отколкото се говори или може да се представим.

Отде тоя песимизъм? Защо се спестява мрачното бъдеще? Отговорите на тези два важни въпроса са прости. Песимизмът се дължи не на техническата невъзможност да се реши безводието, и не толкова на липсата на пари. Той се дължи на обективно

премногото различни, направо неизброими причини

за кризата – разнородни по отделни места, нееднакво развили се във времето, противоположни с технически и правни специфики…. – всички те изискващи съвсем различни действия, време – чисто практически е невъзможно да бъдат предприети в кратък период за 500 000 души. Мрачното бъдеще пък се спестява, от една страна, за да не се обезверяват хората; от друга,

доходно е да се продава надежда 

(спекула на шарлатаните, най-често политици).

Дебело следва да се уточни, че кризата се дължи и на до болка познатите корупция, кражби на води, некомпетентност, популизъм. Затова е още по-сигурно, че занапред всяко лято стотици хиляди българи ще остават без вода. Така например хич не изглежда „Черни Осъм“ да е спасението за Плевен, след като още от Живково време е мислен тоя язовир и… не е измислен. Но мащабът на бедствието и мрачното бъдеще не може да се схванат без отстраняването в анализа на „девиантните поведения“.

Който не вярва, ето:

Почти изцяло водните проблеми са на места с недостиг в земните ядра. Тоест бедата не е в язовирите, а в подпочвените води. Проблемите са в стотици селища. Досега количествата, в общия случай, са

стигали да се преодолее амортизираната мрежа,

незаконните отклонявания и т.н. Но със засушаванията през последните лета водата почва да не стига. Проблемите, характерни и преди, стават нетърпими. Да предположим, че кражби и корупции „не играят“. За да се решат нещата базисно, да не се зависи от природата, е нужно: някъде нови тръби; другаде не са достатъчни, трябва и нов източник; близо до някои селища евентуално има такъв източник, при други не; трябва да се сондира, но

не всеки сондаж е гаранция;

в пето селище трябва да се ремонтира я каптаж, я помпа, но и това не е сигурно ще оправи ли положението (вода е, трябва да тръгне, да се види); в шесто селище механизмът винаги е бил изкуствено завишаване на подпочвените нива (примерно през канали), в седмо не е; в осми случай няколко села са накачени на един източник, разкачването на едно е възможно, на друго – не, тъй като няма откъде да му се достави вода; някъде може да се ползва язовир, другаде за същото са нужни десетки милиони; някъде е нужен нов довеждащ водопровод, другаде второстепенен; тук следва да се оправи изоставен наличен водопровод, там – трябват десетки километри нов; някъде може да се помисли за нов язовир все пак, на повечето места – не; в село Х съоръжението е шахтово, в Y дренажно… В 90% от случаите, какво и да се предприеме, се изискват

проекти преди самите ремонти

Нужни са и пари.

На терена са и земеделците. Тяхното ползване е по друг ред, но истината е, че чисто практически и технически трябва да се избира – за чешмите ли следва да е водата, или за поливните съоръжения и маркучите. Ясно е – първото е приоритет. Но колко точно следва да е приоритет? Без поливане има ли зеленчуци?

Освен това някъде дебитите са достатъчни, мрежата се справя. Но пък водата е замърсена тежко. Другаде тя се пречиства някак (предимно документално), замърсяването не е сигурно, но хората тъй и тъй не пият. Има и селища, въобще несвързани към ВиК. Освен това за едно съоръжение или дейност отговарят общините, за друго ВиК; „Напоителни системи“ също са фактор, МРРБ, дори МОСВ… Тук може да се направи сонда, там Горското не дава, на трето място подходящият терен е частен… На четвърто няма обявена санитарно-охранителна зона. На пета следва да се промени.

Е…?! Всичко това а само част от ситуацията! Може да се изброят още много технически, географски и природни причини за проблемите на различни места. Разбира се

и сеч, корупция

Най-важното: има ли едно решение, две? Има ли ги, дори са налице пари, честност, доброжелателност? Кои са, че да се захванем? Няма – това е сухата истина.

Нека се поразходим в една отделна община – Павликени. Ситуацията там потвърждава изводите. Миналото лято общината бе с много тежко безводие. В рамките на година са се правили неща, не е да не са. Но… бавно идват резултатите. Днес ситуацията е почти същата, подобренията са леки. По-точно – ако на едно място е по-добре, на друго е все така зле.

Районът, чисто теоретично, би трябвало да разчита на два големи напоителни канала от язовир „Александър Стамболийски“. Има ли вода в тях, земеделците следва да са доволни,

чешмите и при огромна суша да не са без хич –

каналите вдигат подпочвените води, източниците се пълнят. Дебитът тази година стигна ниските си миналогодишни нива две седмици по-рано. Обаче единият от каналите бе пуснат сравнително навреме, състезанието със сушата е чат-пат успешно. Така например в село Караисен, което няколко лета организираше протести, плюс в още няколко села, положението е по-добре – не много, понеже зависи и от баири, степен на поливане… – но все пак чешмите не са съвсем сухи.

В село Лесичери миналата година се сондира неуспешно. Обаче сега в обращение влезе изоставен кладенец. Пак сравнително успешно. Колко трайно – енигма. На Лесичери, плюс още няколко села, помага пускането и на втория голям канал в района. Но думата „пускане“, всъщност, е преувеличена – каналите са затлачени, неподдържани, разбити, окрадени….

Хем се пускат, хем не

И така, например, при пускането сега част от земеделците не можаха да се зарадват, „изпищяха“ – поради развалата на съоръжението бяха наводнени култури.

Всички това са инвестиции и действия на ВиК „Йовковци“. Вътрешната мрежа, за която община Павликени отговаря, не е ремонтирана. Но отново не е да не е правено нищо спрямо миналото лято – изготвени са проекти, подадени са – просто и самите проекти изискват време. Кандидатства се за 6 села по програмата за селските райони. Чака се одобрение. Но и това няма да реши 100 процента проблемите в тия села, защото самата програма има финансови лимити и административни параметри, наместването в тях е трудно.

За друго село пък – Недан, са отделени 5 млн. лв. от правителствената инвестиционна програма за общините. Първа копка е направена, но липсва разплащане от държавата. Отново е проблем, че проектът няма да стигне за цялото село. Защо? Ами защото

селото и районът имат и други нужди,

проектите и финансите не са безгранични. В Недан, а също и Сломер, което се снабдява чак от съседна община (Левски), положението като цяло е много зле.

Мрежата в община Павликени е пригодена за набавяне на количества от подпочвени води. Тоест, тук вариантът „язовир“ не работи. По-точно – би работил след още много милиони и време, за да се изградят напълно нови съоръжения. Естествено, за да е от полза мрежата, не само тя следва да се подмени, ами и да се оправят каналите.

Колко струва оправянето на едни канали? Много, разбира се.

Всичко по-горе касае само община Павликени, и е само част от сложността. Няма едно решение за нея, няма две, най-малко пък да са бързи. Какво остава за страната?

Потърсихме за мнение и хора, натоварени с отговорността да решават проблемите, или пък имащи отношение.“Няма към момента съществуващ механизъм, по който да се осъществява централизирано управление.

Нещата се решават на парче

Затова е нужно да се създаде единен орган за управление на водите“, заяви чрез пресцентъра на МРРБ министър Иван Иванов. „Няма едно единствено решение, с което да се решат всички проблеми с правото на достъп до чиста питейна вода. Опасявам се,че няма и десет добри универсални решения. Липсват политическа воля и компетентност, за да се преодолее кризата, тя ще се задълбочава“, коментира и Тома Белев, екоактивист, бивш зам.-министър на МОСВ. Според него пътят все пак е чрез предоставяне на право на гражданите да търсят лична отговорност за безводието от кметове, чиновници и т.н. Колкото до Павликени, местният общински съветник Цанко Цонев с ирония споделя, че това, което следва да се направи, е написано… точно преди 100 години във вестниците – ефективна употреба на напоителните канали.

Та, така стоят нещата локално и централно – сложно. Което не значи, че следва да има обезверение. А че управленските решения и гражданската нетърпимост трябва да се осъществяват при пълното знание какво точно е положението. Иначе – само на парче, само популизъм.