По какво се различават недоволните граждани в Източна Европа и у нас

Тома БИКОВ

Партията на чешкия милиардер Андрей Бабиш „Действие на недоволните граждани“ спечели убедителна победа на изборите в Чехия. При близо 70 процента избирателна активност формацията, която е определяна като евроскептична, проруска и популистка от официозните европейски издания, спечели 80 депутатски места. За съставяне на правителство ще са необходими поне 101 гласа в парламента. На второ място с повече от 10 процента след първия се нарежда управлявалата досега коалиция „Заедно“, която е с дясноцентристски профил. След нея са коалиционните й партньори в досегашното управление в лицето на либералната партия „Кметове и независими“ и „Партия на пиратите“. В парламента влизат още три формации – антизелената „Автомобилисти за себе си“, антиевропейската „Свобода и пряка демокрация“, която се обявява за излизане от ЕС и НАТО, и крайнолявото обединение „Стига“, в което влиза Комунистическата партия на Моравия и Бохемия.

Още след обявяването на резултатите Бабиш изключи коалиция с антиевропейската формация и комунистите. Всички формации от настоящото либерално управление пък отказаха коалиция с него. Затова вероятно или ще бъде съставено правителство на малцинството, или „Действие на недоволните граждани“ ще се коалира с „Автомобилисти за себе си“.

Отвъд изборните резултати и коалиционните преговори се вижда един значим факт – при висока избирателна активност в Чехия печели консервативна формация, която не се обявява за излизане от ЕС, а за значими реформи в рамките на съюза. Бабиш е бивш премиер на Чехия и преди години, заедно с унгарския премиер Виктор Орбан, словенския премиер Роберт Фицо и лидера на полската „Право и справедливост“ Ярослав Качински, оформяше консервативното каре на Вишеградската четворка. След настоящата победа на Бабиш единствено Полша със своя премиер Доналд Туск остава с либерално управление, но не бива да се забравя, че партията на Качински продължава да бъде основен претендент за властта.

Добре е да разглеждаме процесите в страните от Вишеградската четворка (Полша, Чехия, Унгария и Словакия) не толкова като нещо, което се случва само за себе си, а като симптом за колапс на определен идеологически или политически ред, който претендира за универсалност. Още от времената на Австрийската империя тази централноевропейска територия се разглежда като проблематична. Най-силен израз на тези тенденции е появата на Австро-Унгария на картата на Европа. Причината за трансформирането на Австрийската империя от монолитна структура в дуалистична са унгарските бунтове и опитите на славянския елемент в лицето на чехи, поляци и словаци да се отдели от нея. На повърхността тези процеси биха могли да се разглеждат като разрушителни за Австрийската империя, но в дълбочината си те единствено изразяват нейната слабост и завършеност в параметрите на историята. Не те пораждат австрийската слабост, а австрийската слабост поражда тях.

Същата симптоматичност се наблюдава и по време на социалистическия период, по време на който чехи, словаци, поляци и унгарци бяха част от съветската сфера на влияние. През 1956 година (само три години след смъртта на Сталин) унгарците въстават срещу СССР и бунтът им е потушен със сила. През 1968 година не кой да е, а новоизбраният лидер на чехословашките комунисти Александър Дубчек обявява реформаторски курс към „социализъм с човешко лице“. Действието му е последвано от нахлуване на съветски танкове в Прага и свалянето му от поста. През 1980 година в Полша е създаден независимият синдикат „Солидарност“, чиято дейност и исканията за радикални реформи на социалистическия режим водят до обявяване на военно положение. Това са все проблеми на спрялата растежа си Съветска империя, чиято държавна идеология е загубила очарованието и виталността си, а Унгария, Полша и Чехословакия само оповестяват този факт.

Вече почти 15 години политическите тенденции в Чехия, Словакия, Полша и Унгария са в центъра на вниманието на либералнобюрократичните европейски институции и техните ръководители. Те се опитват не да променят скърцащата европейска структура, а да парират призивите за промяна, които идват от тези страни. На фона на историческите сблъсъци на чехи, словаци и унгарци със съветските танкове е парадоксално, че и Орбан, и Бабиш, и Фицо се обявяват за спиране на помощта за Украйна и възстановяване на отношенията между Европа и Русия. Тези заявки не само не им носят електорални негативи, но и се приемат позитивно от избирателите. В противен случай те не биха печелили изборите.

На другия полюс на Източна Европа, също като симптом, а не като причина, стои България. Традиционно в моментите на упадък на определена идеология или империя, под чиято доминация се намира страната ни, българското излъчване навън е пълно с лоялност към нея, а навътре е разграждащо и отхвърлящо. Английският историк Арнълд Тойнби казва, че по време на османското господство православните християни на Балканите са развили поведение, което съчетава притворство и твърдост на характера. Това означава, че външно те се съгласяват с всяка идея на хегемона, но вътрешно нито я преживяват, нито имат намерение да се променят заради нея. Това е и причината българското общество да напуска рязко и бързо всяка угаснала империя и да заменя с лекота една идеология с друга. Докато чехи, словаци, поляци и унгарци се борят шумно за либерализация и промяна на социалистическия режим, на повърхността българите подкрепят съветския социализъм, но в дълбочината си го разграждат. След 1956 година, когато въстават унгарците, в България на власт идва Тодор Живков, който без много шум отменя всякакъв тип социалистически принципи и постепенно ги заменя с вътрешнообщностни баланси. Землячеството, роднинството, връзките, шуробаджанащината и корупцията по ниските етажи на социалистическата власт за нас играят ролята, която за централноевропейските социалистически държави играят либералните и антикомунистически бунтове и въстания.

Нашата „Пражка пролет“ се състои не по улиците и площадите, а в българските домове, където вярата в светлото социалистическо бъдеще е заменена с неотменимия реализъм на оцеляването с всички средства. Да казваш какво мислиш само сред близки, а навън да говориш само каквото трябва, е практика, която съществува от най-обикновения български дом до най-високите върхове на държавата (тази практика съществува и днес). Едва ли има човек, който да мисли, че Тодор Живков е вярвал в социалистическата идея. Самият той е дал достатъчно знаци, с които да покаже, че за него вътрешнообщностният баланс е далеч по-важен от идеологията. Живков е толкова невярващ в социализма, че накрая на управлението си организира радикален национализъм в лицето на т.нар. „възродителен процес“, който е всичко друго, но не и кореспондиращ с интернационалните принципи на марксизма. Тук е добре да припомним, че докато приема едно от най-строгите антисемитски законодателства в Европа, цар Борис III съдейства активно за спасяването на българските евреи. Това е всичко друго, но не и вяра в идеите на националсоциализма. Дали днес българското общество и мнозинството от неговия политически елит вярват искрено в принципите на либералната идея, е по-скоро риторичен въпрос. Естествено, на повърхността се демонстрира искрена вяра в държавната идеология, така, както се е случвало през 30-те и началото на 40-те, и през 70-те, и 80-те години на миналия век.

Но да се върнем към Чехия, Полша, Унгария и Словакия. В състояние ли е актуалният политически елит на ЕС да започне да вижда четирите централноевропейски държави не като причина, а като симптом за общоевропейско идеологическо изчерпване? На този етап не се вижда нито подобна нагласа, нито подобен потенциал. Това е по-скоро проблем на ЕС, отколкото на Бабиш, Орбан, Фицо и Качински. Защото ако тази констатация е вярна, означава, че рискът вместо плавна и осмислена промяна да получим революция не е никак малък.