Пропорционалният данък върху доходите от 10% беше въведен в България преди 17 години, през 2008 г. Това означава, че всеки дължи на държавата една и съща част от получения си доход – ясно, прозрачно и разбираемо. Това беше значително снижаване на ставката от действащите тогава размери над 20% за доходи над необлагаемия минимум до 10%.
Освен това беше премахнат и необлагаемият минимум, т.е. данъкът се плаща от всички получатели на доходи. Но никой не загуби покупателна сила, защото минималната работна заплата, както и всички възнаграждения в обществения сектор бяха увеличени със значително повече. А за тези с ниски доходи или без доходи, държавата реши да приложи различни социални мерки, които продължават и сега и които за 2024 г., например, струват 2.4 млрд. лв.
Няколко факта
Няколко поколения, или 46% от заетите през 2024 г. лица са плащали единствено данък в размер на 10% през трудовия си живот.
Около 30% от наетите в държавната администрация през 2024 г. са плащали единствено 10% данък върху доходите си, откакто са заети.
В България, по различни данни, средната възраст на предприемачите е около 40 години, като мъжете стартират първата си компания на средна възраст 39 години, а жените – на 41 години. Най-активната предприемаческа възрастова група в страната е между 35 и 44 години. Тоест, преобладаващата част от българите, които създават нов бизнес досега са плащали единствено 10% ставка върху доходите си.
В екипа на ИПИ в момента само 20% от работещите са плащали по-висок от 10% данък върху труда си за няколко години преди да ги застигне намалението, стартирало като идея точно от ИПИ.
Добре е да се знаят тези данни по няколко причини.
Първо, това са стотици хиляди хора, започнали работа, стартирали бизнеси и планирали живота си със знанието, че данъкът върху доходите в България е нисък и еднакъв за всички. Предвидимостта, сигурността и липсата на изненади е в основата на всички стопански начинания – за огромен брой хора вече друга тежест на облагането е немислима или поне трудно обяснима.
Второ, над милион и триста хиляди заети хора у нас не разглеждат подоходното облагане като наказание за успех и труд, а като необходимост за финансиране на публичния сектор, което обаче не ги възпира от полагане на повече усилия за постигане на успех. Онези, които изработват и печелят по-малко, нямат стимул да остават в тази категория. Тоест общият стимул е за повече работа и по-висок доход.
Трето, всички по-възрастни работещи в момента добре помнят времето преди плоския нисък данък и максималните ставки от 40% и дори 50% в един момент през 1990-те, и едва ли биха искали връщане назад.
10%-ят подоходен данък не е просто фискален инструмент за пълнене на бюджета, той е част от икономическата идентичност на България през последните почти две десетилетия.
Какво не е плоският данък?
Той не е механизъм за наказание. Тъй като ставката е еднаква, тя не „наказва“ хората, които печелят повече. Това създава усещане за справедливост и стимулира труда и предприемачеството.
Ниският равен данък не цели да намали неравенствата чрез облагане на богатите и облекчаване на бедните и никога не е имало такава цел чрез неговото въвеждане. Тази роля се изпълнява от социалната политика и общественото осигуряване – чрез обезщетения, помощи и други механизми. За жалост, тя в много случаи е прахосническа, не е добре насочена и не успява да съдейства на нуждаещите се. Това изобщо не е аргумент за промяна на подоходния данък.
Той не е и временно решение. Ниският данък съществува вече 17 години и затова нито е експеримент, нито преходна политика, която трябва да се променя, защото работи. В най-кризисните години след въвеждането му приходите от него бяха единствените, които не намаляха и той изпълни единствената си роля – да осигури предвидими постъпления бюджета, а във времена на кризи правителството да разчита стабилно на приходите от него.
Поколението, което е живяло единствено в България – член на ЕС и НАТО, не знае друг данък и няма причина да узнава. Защото това е най-подвижното и глобализирано поколение.
За съжаление, това е и поколението, което не е живяло в истинска правова държава, в която добрата данъчна система изобщо не е достатъчна за постигане на просперитет, но е изключително добро начало.
Този коментар съвсем целенасочено не засяга въпроси като размер на осигуровките, максимален осигурителен доход, необлагаем минимум, минимална работна заплата, данък дивидент, кой реално плаща данъци, сивата икономика и други подобни. Те винаги се използват от гласовете на миналото, но това няма значение за факта, че равният нисък данък е едно от петте неща, които съдействат на българите да живеят по-добре.
Източник: Институт за пазарна икономика
Вашият коментар