Имам чувството, че сме някакви хамстери, които въртят колелото толкова бързо, че всичко наоколо е като размазано петно. Работим, за да консумираме. Консумираме, за да имаме енергия да работим. А някъде между крайните срокове, известията и безкрайния скрол, изгубихме правото на тишина.
Продадохме душите си за 30-годишна ипотека и илюзията за „сигурност“. Превърнахме се в биологични единици, чиято единствена функция е да обслужват падежни дати. Вноска. Сметка за ток. Данък. Лихва. Повторение. Ние не живеем. Ние администрираме съществуването си. Повечето от нас са по-заети да поддържат фасадата на живота си, отколкото да го обитават. Работим работа, която презираме, за да купуваме вещи, от които нямаме нужда, за да впечатлим хора, които дори не харесваме. Това не е социален договор. Това е доброволен затвор с климатик.
“Матрицата“ не е във филмите. Тя е в графика ти. Тя е в онова „трябва“, което убива всяко „искам“. Тя е в момента, в който осъзнаеш, че нямаш нито една собствена мисъл, която да не е свързана с оцеляването ти до следващата заплата.
Ти, който четеш това. Искам да ти кажа нещо.
Ти си повече от кредитен рейтинг. Ти си повече от длъжностната ти характеристика. Ти си повече от твоята IBAN сметка. Ти си повече от падежна дата в нечий компютър. Ти си повече от цифра в статистиката за заетостта. Ти си повече от сбор от придобивки и здравни осигуровки. Ти си повече от сутрешната аларма и вечерната умора. Ти си повече от твоето CV, полирано за нечие одобрение. Ти си повече от поредната вноска за мечти, които дори не са твои.
Ти си вселена, която умира от глад в златна клетка. Ти си океан от потенциал, който пресъхва в пластмасова чаша за кафе. Ти си неразказана история, която се задушава под тежестта на официални писма и неплатени фактури. Ти си пулсът на Вселената, който се опитва да бъде заглушен от тиктакането на корпоративния часовник. Ти си дива енергия, затворена в костюм, която копнее да крещи, докато светът изисква от теб просто да кимаш.
Ти си…
Любослав Костов
Вашият коментар