Избирам да говоря, защото след тишината идва краят

Любослав КОСТОВ

Чували ли сте тишината в Северозапада, в Родопите или в малките градчета на Централна България след 18.00 ч.? Тя е направена от празни класни стаи, заключени читалища и затворени цехове. Когато икономиката се провали, тя първо спира да говори, а след това изчезва. Остават само кухите отчети на статистиката.

Ако се върнем назад, ще видим, че тази тишина не падна от небето. Тя беше методично, стъпка по стъпка, програмирана от десетилетия грешни решения. Убеждаваха ни, че ако държим данъците и заплатите ниски, инвеститорите ще напълнят регионите с модерни заводи. Резултатът? Дойдоха инвеститори, които изнесоха печалбите, а младите хора изнесоха себе си. Защото никой не иска да гради семейство там, където трудът му е оценен на цената на половин резервоар бензин.

София произвеждала над половината от БВП на страната и това било „естествен икономически процес“. В същия момент цели области в България бяха оставени на командно дишане, без инфраструктура, без болници, без инвестиции в човешкия капитал. България е държава джудже с голяма глава и изсъхващо тяло! Днес вече се вижда резултата от този модел на „евтиния човек“. Виждаме работещи бедни. Виждаме хора с две висши образования в провинцията, които получават по-малко от чистачка в софийски мол.

Накрая дойде тишината. Тишината, в която бабите броят всяко евро за хляб пред селския магазин, докато по телевизията големите търговски вериги отчитат рекордни печалби и обясняват, че инфлацията била „психологическа“. Тишината на майката, която стяга куфара на сина си за Германия, знаейки, че вероятно няма да го види следващите няколко години.

Икономика, която залага на евтини хора, накрая се събужда без хора. И никакви еврофондове или планове за възстановяване няма да върнат живота в тези празни пространства, ако не разберем едно просто нещо – трудът в България трябва да се плаща скъпо!

Докога ще се преструваме, че тишината е спокойствие? Докога ще позволяваме на технократи без сърце да превръщат родината ни в пустиня само за да им излизат сметките в края на годината? Икономиката е битка за това дали ще имаме куража да ходим изправени и да изискваме справедливо разпределение на благата, или ще оставим тишината да погълне и последната ни надежда.

Аз избирам да говоря.

Защото след тишината идва краят.