Президентските избори през 2026 г. вече не са просто сблъсък между кандидати. Те се превръщат в избор за посоката на българската държава в свят, който става все по-нестабилен и непредвидим. Кандидатурата на Илияна Йотова отвори разговор, който далеч надхвърля личностите. Нуждае ли се България от нов политически експеримент или от приемственост, институционален опит и държавническо мислене? Този въпрос стои в основата на предстоящия вот
Президентските избори вече започнаха
Обявената кандидатура на Илияна Йотова сложи началото на президентската кампания. Оттук нататък ще започнат обичайните политически сметки – кой кого ще подкрепи, как ще се пренаредят партийните пластове, кой има шанс за балотаж и кой ще отпадне още на първия тур. Това е неизбежната страна на всяка предизборна битка. Само че този път тя не е най-важната.
Вече не съм убеден, че големият въпрос на тези избори е кой ще стане президент. Струва ми се, че пред очите ни се случва нещо по-съществено. За първи път от началото на демократичните промени президентската институция започва да събира очаквания, които по естеството си принадлежат на парламента и на правителството. Това е знак, че нещо в политическата система се е променило.
Подобни промени не настъпват внезапно. Те се натрупват почти незабележимо. Едно Народно събрание не успява да излъчи устойчиво управление. Следва ново. После още едно. Партиите влизат в изборите с обещания за решителен обрат, а няколко месеца по-късно вече обясняват защо не могат да изпълнят онова, което сами са обещали. Така постепенно се руши не просто доверието към отделни политически сили. Започва да отслабва доверието към самия механизъм, чрез който се управлява държавата.
Този процес е много по-сериазен, отколкото изглежда на пръв поглед.
Парламентарната демокрация живее чрез политическите партии. Те формулират идеи, създават мнозинства, носят политическата отговорност. Когато обаче обществото престане да вижда в тях източник на устойчивост, неизбежно започва да търси друга опора, защото всяка държава има нужда от институция, която да въплъщава усещането за приемственост.
Според мен така трябва да бъде разбрана нарасналата тежест на президентската институция през последните години като последица от отслабването на останалите институции, а не като резултат от нечии политически амбиции. Президентът не получи повече правомощия, а повече обществени очаквания. Разликата е огромна.
Някой ще възрази, че това е временно явление и че след поредните парламентарни избори всичко ще се върне към нормалния си ритъм. Не бих бил толкова сигурен. Българската политика вече повече от десетилетие живее в режим на непрекъсната нестабилност. Правителствата стават все по-краткотрайни. Парламентите – все по-фрагментирани. Политическите конфликти – все по-остри. В такава среда обществото закономерно започва да очаква от президента не само да изпълнява конституционните си функции, а и да бъде символ на държавната устойчивост.
Според мен тук трябва да започне разговорът за кандидатурата на Илияна Йотова с въпроса защо нейната кандидатура се появява в момент, когато президентската институция вече има съвсем различно политическо значение отпреди десет години, а не с въпроса дали има шанс да спечели изборите. Това ще решат избирателите
Поради това не приемам тезата, че ни очаква обикновена предизборна кампания. Под повърхността на ежедневните политически сблъсъци тече друг процес. България постепенно променя начина, по който гледа на собствените си институции. Ако това наблюдение е вярно, тогава през следващите месеци няма да избираме само следващия държавен глава. Ще търсим отговор на въпроса къде обществото вижда последната опора на българската държавност.
Защо партиите започнаха да губят доверието на обществото
Разглеждайки този въпрос, нямам предвид само една или две политически сили. Процесът започна много по-рано. Поколения български политици обещаваха, че ще донесат нов морал, нов стил на управление, нова политическа култура. След всеки избор обществото получаваше нови лица, но все по-рядко получаваше ново качество на управлението. Постепенно хората престанаха да сравняват партии. Започнаха да ги възприемат като различни участници в една и съща политическа система, която трудно произвежда стабилност.
От това не можем да си направим извода, че демокрацията е изчерпана. Означава, че доверието вече не се печели с партийни лозунги. Печели се много по-трудно и много по-бавно.
Парламентът през последните години няколко пъти се оказваше неспособен да изпълни най-важната си задача – да излъчи устойчиво управление. Всеки следващ политически провал увеличаваше усещането, че държавата се движи без ясна посока. Хората започнаха да свикват с извънредното като с нормално състояние. Служебните кабинети, които Конституцията предвижда като изключение, постепенно се превърнаха в част от политическото ежедневие. Само по себе си това е достатъчно показателно.
В това се състои и големият парадокс. Колкото повече отслабваше авторитетът на парламента, толкова по-големи ставаха очакванията към президента, защото обществото започна да търси институция, която да създава усещане за приемственост и предвидимост, а не че държавният глава получаваше нови правомощия.
Според мен с това започна да се променя философията на българската политическа система. Конституцията остана същата. Но общественото възприятие за ролята на отделните институции вече не е същото. Това е промяна, която няма как да бъде измерена със социологическа анкета. Тя личи по начина, по който хората говорят за държавата, по очакванията, които възлагат на президента, и по разочарованието, което изпитват от партиите.
И ако тази диагноза е вярна, тогава кандидатите за президент вече няма да бъдат оценявани само по предизборните си обещания, а и по един много по-труден критерий – способни ли са да вдъхнат доверие, че държавата има посока.
Когато президентът престана да бъде само арбитър
Най-интересната промяна през последните години настъпи в президентството.
Конституцията остана същата. Правомощията на държавния глава също. Никой не отвори Велико народно събрание, никой не промени държавното устройство. И въпреки това президентската институция започна да изпълнява съвсем различна роля, защото политическата криза постепенно я постави в центъра на държавния живот.
Това трудно може да бъде оспорено. Последните години бяха необичайни за България. Поредицата от предсрочни избори, невъзможността да се съставят устойчиви парламентарни мнозинства, честата смяна на правителства и служебните кабинети превърнаха президентството в институцията, която най-често трябваше да осигурява приемствеността на държавата. Дали това е било желано развитие, вече няма особено значение. Важно е, че то се случи.
През този период Румен Радев и Илияна Йотова изкараха двата си президентски мандата. Няма как тяхната работа да бъде оценявана извън тази политическа среда. Те не управляваха в години на спокойствие. Напротив. Почти всяка следваща година поставяше пред институцията ново изпитание – пандемията, политическата блокада, енергийната криза, войната в Украйна, напрежението в Европа, ускорените промени в международната среда. Малко президентски екипи след началото на прехода са работили при толкова висока степен на вътрешна и външна несигурност.
Затова според мен кандидатурата на Илияна Йотова не може да бъде разглеждана по начина, по който се оценява човек, който тепърва влиза във високата политика. Харесвана или критикувана, тя вече носи със себе си един политически капитал, който не се създава по време на предизборна кампания. Това е опитът от управлението на една институция, която в продължение на години беше принудена да поема задачи, за които първоначално дори не беше замислена.
Тук виждам една грешка, която започва да се появява в публичния разговор. Някои коментатори разглеждат президентските избори така, сякаш България се намира в период на обикновена политическа смяна. Не мисля, че това е вярно. Светът около нас е значително по-нестабилен, отколкото беше само преди десет години. Европа търси новото си място между Вашингтон, Москва и Пекин. Войната в Украйна продължава да определя дневния ред на континента. Икономическата конкуренция все по-често се превръща в геополитическо противопоставяне. В такава среда всяка държава започва да гледа много по-внимателно към собствените си институции.
Затова въпросът за президентския опит вече придобива друго значение. Опитът сам по себе си не гарантира успех. Историята познава достатъчно опитни политици, които са се проваляли. Но в период на висока международна несигурност обществата обикновено започват да ценят предвидимостта повече, отколкото политическите експерименти. Това не е идеологически избор. Това е естествена реакция на всяка държава, която усеща, че навлиза в по-рискова историческа среда.
Поради това същинският разговор не е дали Илияна Йотова има качествата да бъде кандидат за президент. Този въпрос тепърва ще получи своя отговор от българските граждани. По-интересният въпрос е друг – какви качества обществото ще търси у следващия държавен глава. Ако преди години на преден план стояха новите лица и силните обещания, днес все повече значение започват да имат устойчивостта, политическата памет и способността да защитаваш държавния интерес в свят, който става все по-непредвидим. Там, според мен, ще се реши истинската битка на тези президентски избори.
Опитът не избира президента. Но без него държавата плаща скъпо.
Президентските избори винаги носят едно изкушение. Да се търси новото лице. Българската политика неведнъж е преживявала подобни моменти. Почти всяко десетилетие излъчваше свои “спасители”, които обещаваха да започнат всичко отначало. Някои останаха за кратко, други за по-дълго. Общото между тях беше друго – държавата неизменно плащаше цената на политическото обучение.
Президентството е една от малкото институции, в които подобно обучение трудно може да бъде компенсирано. Държавният глава не разполага с времето, което има един министър или един народен представител. Международната среда не чака новоизбраният президент да навлезе в сложната материя на дипломацията, сигурността и геополитиката. Решенията идват още от първия ден.
Затова според мен опитът трябва да бъде разглеждан като политически ресурс, а не като биографична подробност.
И ето, че естествено стигаме до кандидатурата на Илияна Йотова.
През последните почти десет години тя не беше просто вицепрезидент. Работата ѝ далеч не се изчерпваше с конституционно определените функции. Международните контакти, отношенията с българските общности зад граница, участието в европейския политически диалог, десетките дипломатически срещи и постоянният ангажимент към работата на президентската институция постепенно изградиха профил на политик с реален държавнически опит.
Разбира се, това не гарантира изборна победа само по себе си. В демокрацията подобни гаранции няма и не трябва да има. Избирателите ще преценят не само биографията, а и позициите, характера, способността да обединява и визията за България. Но също толкова погрешно би било натрупаният институционален опит да бъде пренебрегнат само защото политическият пазар винаги изпитва слабост към “новите лица”.
Понякога новото носи развитие. Понякога носи разочарование. Историята не дава универсални рецепти. Тя само показва, че във времена на сериозна международна несигурност обществата започват да ценят повече устойчивостта, отколкото политическите експерименти.
Точно тук според мен ще се води истинският спор през следващите месеци. Не между леви и десни. Не между управляващи и опозиция. А между две разбирания за държавата. Едното ще настоява, че всяка промяна е добра сама по себе си. Другото ще защитава тезата, че има моменти, в които приемствеността и натрупаният опит се превръщат в стратегическо предимство.
Истинският избор предстои
Президентските избори винаги са били повече от избор на един човек. Те са моментът, в който обществото показва как разбира собствената си държава. Дали я възприема като временна политическа конструкция, която сменя лицата си според общественото настроение, или като институция, която трябва да пази приемствеността, достойнството и националния интерес независимо кой управлява.
България влиза в тази кампания по-уморена, отколкото беше преди десет години, защото хората са изтощени от непрекъснатото обещание, че всяка следваща политическа смяна ще започва „от нулата“. Държавата не живее от нулата. Тя живее от натрупването на опит, институционална памет и способност да защитава интересите си независимо от политическите ветрове.
Затова предстоящите избори заслужават много по-сериозен разговор от обичайния предизборен шум.
Днес светът не прилича на света отпреди пет години. Международната система се пренарежда пред очите ни. Войната вече не е далечна новина. Тя определя икономиката, дипломацията, сигурността и ежедневието на милиони хора. Европейският съюз търси ново място между Съединените щати, Русия и Китай. Старите правила се разпадат по-бързо, отколкото се изграждат нови.
В подобна среда президентът на България няма право на политическо чиракуване.
Следващият държавен глава ще трябва още в първите си дни да разговаря с лидери, които вземат решения за война, санкции, сигурност, енергетика и бъдещето на Европа. Това изисква не само добри намерения. Изисква подготовка, характер и разбиране за мястото на България в един все по-несигурен свят.
Затова и кандидатурата на Илияна Йотова не трябва да бъде разглеждана единствено през призмата на партийното противопоставяне. Всеки кандидат има право да потърси общественото доверие. Всеки избирател има право да направи своя избор. Но този избор ще бъде стойностен само ако бъде направен след сериозен разговор за държавата, а не след поредната размяна на лозунги.
Все повече си мисля, че истинският проблем на българската политика не е липсата на нови лица. Нови лица България е произвела достатъчно. Проблемът е в това, че твърде често сменяме хората, без да изграждаме държавността. Все започваме отначало. Все чакаме поредния спасител. Все вярваме, че политиката започва от деня на изборите.
Не започва.
Държавата има памет. Институциите също. Когато тази памет бъде прекъсната, цената винаги се плаща от обществото.
Поради това предстоящите президентски избори ще бъдат много повече от състезание между личности. Те ще покажат дали българското общество започва да оценява политиката през категорията „държавност“, а не единствено през категорията „смяна“. Това е много по-труден избор. И много по-важен.
След края на кампанията плакатите ще бъдат свалени. Телевизионните дебати ще бъдат забравени. Социологическите прогнози ще останат само архив. Ще остане единствено президентът, който в следващите пет години ще представлява България в един свят, станал по-сложен, по-конфликтен и по-непредвидим.
Затова тези избори заслужават спокойствие, сериозност и чувство за историческа отговорност.
Защото накрая няма да помним кой е произнесъл най-красивата реч.
Ще помним дали сме избрали човек, способен да носи тежестта на българската държава.
ПОГЛЕД ИНФО, АНАЛИЗ
Вашият коментар