50 университета в България. Не са ли много?

Тома БИКОВ

В книгата си „Последни времена“ американският професор по историческа социология Питър Турчин представя изключително интересен и добре разработен модел за прогнозиране на революционни ситуации. Според него два фактора са решаващи за подобни турбуленции – свръхпроизводството на елит и концентрирането на огромна част от доходите, които се произвеждат от обществото, в малък кръг хора. Когато тези две тенденции се съчетаят и работят достатъчно дълго време заедно, то революционната ситуация и сривът на цялостната обществена конструкция могат да се превърнат в неизбежност.

В настоящето Турчин определя като свръхпроизводство на елит масовизираното висше образование, което всяка година произвежда множество висшисти, които започват зрелия си живот с претенции за реализация в рамките на различните обществени елити. Проблемът е, че елитите са ограничено количество хора в едно общество, а производството на висшисти е все по-неограничено. По този начин се създава ситуация, при която множество хора с висше образование не успяват да се реализират по начина, по който желаят, като при мнозина от тях това води до разочарование от системата. Благодарение на образованието си тези хора имат и самочувствието, а често и познанията, за да се обособят като контраелит, който отхвърля системата в цялост и непрестанно се стреми да подкопае основите й. За немалка част от тези хора възможността за реализация като елит преминава през разрушаване на обществената конструкция с всички средства и започване отначало. Това на практика е осъзнат или неосъзнат революционен импулс.

Вторият фактор на революционната ситуация, който се състои в крайно неравномерното разпределение на доходите в едно общество, подпомага първия. Той дава възможност на оформилия се контраелит да се сдобие с широк кръг привърженици, които са недоволни от материалното си положение. Когато тези две линии работят достатъчно дълго време в една обща посока, то политическата, икономическата и като цяло обществената система в добрия случай могат да се деформират и да катализират остро противопоставяне в обществото, а в лошия направо да рухнат под тежестта на непреодолими обществени разделения. Към втория фактор трябва да добавим и уговорката, че един евентуално висок икономически растеж не е решение на проблема, а го задълбочава. Това е така, защото икономическият растеж се разпределя пропорционално. Затова в едно общество, в което има големи разлики в доходите, той не намалява неравенствата, а ги увеличава – едно е заплата от 10 000 евро да се увеличи с 10 процента, а съвсем друго е заплата от 1000 евро да се увеличи със същия процент.

В първия случай увеличението ще е с 1000 евро, а във втория само със 100. Затова помпането на растеж е много повече в полза на богатите, отколкото на бедните прослойки, докато документалната образованост не гарантира по никакъв начин в коя от двете групи може да попадне човек.

Моделът на Питър Турчин трябва да се разглежда сериозно, защото още през 2010 година той прогнозира, че десет години по-късно разделението в американското общество ще достигне нива на революционност. Тази негова прогноза съвпадна идеално със събитията около безпрецедентния щурм на Капитолия, който беше извършен от привърженици на Доналд Тръмп в началото на 2021 година и завърши със 7 смъртни случая. Четири години по-късно преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ почти изигра ролята на революция както по отношение на вътрешната, така и по отношение на външната политика на страната.

Припомних си книгата на Питър Турчин покрай случаите на радикализация на различни групи от българското общество, които имат своите поводи и мотиви. От убийството в Пловдив, извършено от младежи с неонацистки убеждения, и дискусията след него, през яростните спорове около провеждането на „Евровизия“ в Бургас, а не в София, до непрестанните закани за смяна на системата и борба с мафията, олигархията и всичко, което би могло да изрази определена обществена радикализация. Според данните в България висшистите в групата между 25 и 60 години са около 35 процента, а близо 50 процента от националния доход отива у 10 процента от населението. За сметка на това, 50 процента от населението си поделят около 13–14 процента от националния доход. Тези данни са притеснителни колкото данните в САЩ, които Питър Турчин определя като водещи до революционна ситуация. Там 46 процента от националния доход се разпределя между 10 процента от населението, а висшистите са около 36 процента от населението в трудоспособна възраст. Ако говорим за революционност обаче, е добре да видим данните при възрастовата група от 25 до 35 години, защото революционните ситуации се създават предимно от млади хора. Там в България висшистите са около 40 процента, а в САЩ са около 50 процента. Голяма част от тези хора, които като висшисти имат претенции за реализация в определени обществени елити, остават извън тях, а немалко се оказват и с достатъчно нисък доход, за да се радикализират.

И тук трябва да обърнем внимание на политическите клишета, които имат претенция за изписване на лекарство за това обществено заболяване. Те гласят, че големите разлики в доходите ще се борят с по-висок икономически растеж, а радикализацията ще се бори с повече образование на младите хора. Това клише се превърна в цел на поредица от правителства, включително и на настоящото, което дойде с лозунги за радикална промяна и борба с неравенствата, но по всичко личи, няма да има нито волята, нито дори мисълта да промени нещо в тази посока. Убеден съм, че и занапред България ще продължи да има над 50 университета с множество филиали в цялата страна, които ще бълват десетки хиляди висшисти всяка година, докато средното образование ще продължи да не произвежда достатъчно средни специалисти, които да запълнят търсенето на работна ръка в производствените сектори.

Големият въпрос в тази ситуация е как да бъде демонтиран неолибералният икономически модел, който превръща всеки обществен въпрос в тема на търговия и подкопава обществените основи, като капитализира всички обществени отношения, без този демонтаж да доведе до социализъм. Тук абстрактни понятия като справедливост, свобода и солидарност могат да ни помогнат в определен софистичен спор, но няма да имат никакъв принос от гледна точка на конкретните действия. Трябва да знаем, че обществото не са неговите членове, а отношенията между тях. Те се градят не толкова на икономически, колкото на културен принцип. Членове на една група, които нямат общокултурни отношения помежду си, са просто тълпа. Затова търговията в образованието и превръщането на университетите в машини за печатане на дипломи, печелене на пари и създаване на нереалистични очаквания сред завършващите не само не подпомага духовното израстване на нацията, а го подкопава. Приемането на неравенството като нещо естествено, което обаче би могло да се култивира и преодолява и с волята на по-заможните слоеве от населението, не е социализъм, а е единственият инструмент за предотвратяване на революционни ситуации. Последните, естествено, не биха могли да променят нищо по същество, а само могат да изпразнят още повече от съдържание обществените отношения, като ги разрушат напълно, без да имат идея за нови. Но трябва да знаем, че не революциите са тези, които унищожават обществените конструкции, а прогнилите обществени основи са онези, които водят до естествения разрушителен ход на революциите. Затова и революционните ситуации са просто документиране на провала на различните елити в едно общество да поемат отговорност и да се справят адекватно с предизвикателствата пред него. А иначе, както казва руският философ Николай Бердяев: „Революциите не отменят злото, а само го разпределят по нов начин“.