Танцуването на пилон в “Инстаграм” и оцеляване в апокалипсиса – това днес минава за наука
Даниел Дефо пише, че чумавите не знаят, че са заразени, докато не видят знаците по кожата си. Но в този момент вече нищо друго не може да се случи, освен да дойде смъртта. Нещо подобно може да се каже и за британските университети. Тези дни аферата “Джейсън Ардей” прикова вниманието на света заради своята абсурдност. Но унижението на Кеймбридж в този случай не е ранен признак на инфекция. То е просто особено видим бубон (подут лимфен възел – б.р.).
Повод за тази статия са скандалите и разкритията около известен преподавател в Кеймбридж, който тази седмица беше намерен мъртъв в дома си. Джейсън Ардей беше най-младият чернокож преподавател в историята на университета. В последните седмици обаче все повече и повече детайли от неговата невероятна история бяха опровергани. Ардей твърдеше, че е роден с тежка форма на аутизъм и е бил невербален до 11-ата си година, а до 18-годишна възраст не е можел да чете. Твърдеше, че е пробягал 30 маратона за 35 дни за благотворителност, че е събрал огромна сума за много кратко време и т.н. Част от твърденията му се отхвърлят като очевидно неверни или поне силно преувеличени. Имаше и проверка за плагиатство в докторската му дисертация, която обаче завърши в негова полза. Негови съученици отричат да е бил невербален, други потвърждават думите му. Предполага се, че Ардей е посегнал сам на живота си след масираната атака срещу него. Неговата история предизвика ожесточена полемика за качеството на висшето образование, за кухите лозунги за приобщаване, а и за идеологическите битки между либералното и консервативното. Мнозина коментираха, че именно криворазбраните политики за многообразие и включване са виновни за случилото се с Ардей. Други обаче отбелязаха, че гонението на вещици нямаше да се случи със същата жестокост спрямо един бял преподавател в същото положение.
На едно ниво, падението на Ардей показва как дори в най-елитните университети догмата DEI (популярна абревиатура на политиката по многообразие, равнопоставеност и приобщаване) е изкривила интелектуалните стандарти до точката на безумието. По-дълбоко вглеждане в проблема обаче разкрива, че той е само фасада на все по-гнилата система, която представлява днес британското висше образование.
Да вземем Лондонското училище по икономика (LSE), което ни е дало 21 нобелови лауреати и миналата година беше класирано на първо място в рейтинга на “Таймс” като едно от най-престижните средища за преподаване на икономика, финанси и политика. Там всички първокурсници вече трябва да държат интердисциплинарния курс LSE100. Изборът в него е между три скромни въпроса: “Как да променим климатичното си бъдеще?”; “Как да контролираме ИИ” и “Как да създадем справедливо общество”. Студент казва, че курсът е известен като колосална загуба на време. Каквото се губи като академична дисциплина, се наваксва с идеологическа индоктринация.
Още по-странни от курсовете са хората, които ги преподават. Сред тях е д-р Алекс Франкович, чиято докторска дисертация е посветена на сексуалната етика на секса под въздействието на наркотици. Един студент си спомня, че попитал Франкович за Уорън Бъфет, но те (както предпочита да се определя Франкович) не били чували за него. Д-р Каролина Арей, според сайта на LSE, е “дигитален криминолог… изследовател-активист и създател на съдържание”, която печели Наградата за сексуална свобода за 2019 г. Тя води лекции по намаляване на “онлайн вредите” и “как можем да контролираме ИИ”. Когато не разсъждава над битката на човека срещу машината,
д-р Арей е танцьорка на пилон
и инструктор. Сайтът, към който препраща университетският й профил, рекламира именно тези й умения. Уви, Фридрих Хайек, бащата на съвременната теория за свободния пазар, не е предлагал подобни странични услуги, докато е преподавал в LSE.
Арей, разбира се, има право да прави каквото си иска през свободното си време. Проблемът е, че танцуването на пилон е основна тема на нейната научна работа. Една от най-новите й научни публикации например е озаглавена “Секси затвор или фалшивата прозрачност: оценка на известията за скрито ограничаване и процедурите за обжалване в “Инстаграм” сред създателите на съдържание в областта на танците на пилон”. Работата изследва отношението към танцьорите на пилон и заключава, че системата на “Инстаграм” е неефективна и дискриминационна. Важно откритие, няма съмнение, но за това ли са отишли да учат в LSE неговите студенти?
Щеше да е удобно да гледаме на всичко това като на ексцентричност на LSE. Но десетки университети в цялата страна губят времето на студентите по сходен начин. В Ексетър можеш да учиш за магистър и да правиш
докторантура по “науки на магиите и окултното”.
В Ливърпул можеш да платиш 6850 британски лири (8010 евро) за магистратура “Бийтълс – наследство и култура”. Фалмът предлага бакалавърска програма в “Е-спортове и стрийминг”. Доскоро студентите по глобално устойчиво развитие имаха възможност да изкарат модул по “оцеляване в апокалипсиса” в Уоруик. Като се има предвид растящата нестабилност в света, това можеше и да е полезно. Но тази програма се занимава с “гъби и зомбита”.
По-благоразумните студенти не могат да избягат от тази лудост дори в конвенционалните курсове. Студентите в Единбург вероятно с изненада ще научат, че катедрата по математика се стреми към “деколонизация”. От преподавателския състав там смятат, че “историята на математиката е фокусирана върху бели, хетеросексуални мъже” и затова препоръчват на студентите да направят
тест за скрити предразсъдъци
Безумията в аудиториите са само видимата част на дълга производствена линия. Преди студентите да получат шанс да изучават зомбита, танц на кол и астрология, академичните среди първо трябва да превърнат тези теми в научно поле.
По-рано тази година, екип от петима учени публикува научното изследване “Деколонизация на науките: подобряване на учебния и работния процес за преподаватели и студенти от етнически малцинства чрез LEGO”. Това изследване е кулминация на усилия в три британски университета, по време на която 50 студенти, изследователи и преподаватели е трябвало да строят модели с “Лего”, които да показват техните преживявания на расово неравенство, институционални бариери и деколонизация. Участниците изграждат стени, стълби и мостове от “Лего” като метафори на расизма. И някак тези детски занимания вече минават за академична работа.
Има и още. Изследовател в Колежа “Роуз Бръфорд” се занимава с “липсата на подкрепа за кариерно развитие на драг кралици”. В Бат друг учен е получил грант да проучи “когнитивната и емоционална страна на контрола върху идентичността сред хора от различни етнически групи в началото на своята кариера”. В заявката четем, че “професиите във Великобритания често промотират ценности като компетентност, меритокрация и индивидуални постижения, отразявайки нормите на белите хора и Запада”.
Нищо от това не е ново, разбира се. Университетите изобилстват с фриволни и абсурдни изследвания поне от 70-те г. През 2012 г. Робърт Уолис от Ричмъндския университет публикува научен доклад за
преживяванията на хората при скокове от надуваем Стоунхендж
в реални размери. Разликата с днешно време е, че гнилостният процес вече се е разпрострял навсякъде. Дори най-авторитетните научни издания не са застраховани. В Shakespeare Quarterly например неотдавна имаше статия срещу отбелязването на 4-вековния юбилей от публикуването на първото фолио на Шекспир (първото събрано издание на пиесите на Шекспир от 1623 г.). “В днешните кризисни времена не бива да изразходваме енергия за производството на още и още наука около една 400-годишна книга”, пишеше нейният автор. Ако това наистина е мнението му, интересно какво прави той в катедрата по английска литература на Колежа „Гонвил и Кайус“ в Кеймбридж.
Никога няма да разберем какво всъщност става в лекториите и в научните консултации. Повечето студенти не се оплакват, а човек не може просто ей така да влезе в произволна аудитория. Но в безсмислените курсове,
безумните модули и абсурдните научни публикации
можем да видим симптомите на тежко заболяване.
Студентските такси гарантират непрекъснато постъпление на финанси дори в университети, които би следвало отдавна да са отишли в историята поради качеството на обучението в тях. Впрочем, за някои от тях болестта вече е с фатален край. Този месец Университетът на Кент завърши обединяването си с Гринуичкия университет. Би било лесно да плачем за едновремешната престижна институция. Но бегъл поглед как академиците от Кент са прекарвали времето и ресурсите си напоследък ни казва друго. Защо например са финансирали проучване “на какво се дължи популярността на секс играчките” през 2023 г.?
Не всичко е упадък. Много университети все още са съхранили здрави звена, непокварени от идеологическа глупост. Точно изследователи от Кент например разработиха технология за образна диагностика на ретината, която днес се използва в много болници. Но докато едни учени се трудят като пчелички, техните колеги залягат над “расовите и икономическите неравенства в достъпа до крайбрежните райони”.
Във висшите училища липсва правилна система от стимули. Няма по-висша инстанция, която да прави разлика между стойността на откриването на лекарство за рак спрямо стойността на поредната автоетнография. Тръстове, а и самото ни правителство, с радост пръскат грантове за последното, без да се запитат трябва ли ни то.
Ако страстта на живота ви е да изучавате надуваемите замъци и танцуването на пилон, нищо не ви пречи да работите в детски магазин или клуб. Но тези хора са избрали академичното поприще. Харесва им статутът, който дава то. Това е светът, в който Джейсън Ардей цъфтеше. Неговите колеги в Кеймбридж се занимават с проучване как приказките могат да разрушат двуполовия модел на детските площадки и пишат “автопортрет на художника, който преподава”. Толкова ли е изненадващо тогава, че пълната му с грешки дисертация не е направила никому впечатление на този фон?
Вашият коментар