Депутатът от управляващата партия „Прогресивна България“ Антон Кутев днес направи изненадващо признание, с което хвърли камък в блатото – народните представители от управлението научавали от опозицията за подготвяните решения на Министерството на финансите.
В интервю пред NOVA тази сутрин той начерта доста смущаваща картина на комуникацията в управлението: „Тя е такава, че ние, депутатите от управлението, разбираме от депутатите от опозицията какво става“. Поводът бе изтеклата в публичното пространство информация за подготвяна финансова реформа, която засяга втората пенсия.
Кутев изрази недоволство от факта, че Министерството на финансите взема решения или подготвя мерки, без те да бъдат предварително обсъждани или коментирани с парламентарното мнозинство, което подкрепя правителството. “Виждал изработката на много бюджети. Невинаги е било чак толкова тайно. Не знам защо Министерството на финансите държи толкова на тази конфиденциалност”, изстреля Кутев в обичайната си скоропоговорка залп към правителството, с който рязко дръпна завесата. А зад нея се видяха неща, които подозирахме, чувахме под сурдинка, но друго си е да ги осветли човек отвътре – депутатите на ПБ са превърнати в живи копчета за натискане на решения, които някой друг взима от тяхно име.
ДЕФИЦИТ НА КОМУНИКАЦИЯ
Признанието на Кутев е знаково, защото разкрива сериозен дефицит на комуникация между парламентарната група на „Прогресивна България“ (ПБ) и с изпълнителната власт. Фактът, че депутатите от управляващата партия научават за ключови финансови и социални реформи (като бюджета или промените във втория пенсионен стълб) едва когато те изтекат в публичното пространство или бъдат повдигнати от опозицията, говори за изолираност на партийните кадри в парламента от реалното вземане на решения в министерствата.
На практика Кутев ни каза, че решенията в ПП на ПБ се спускат по модела на „свършен факт“, като министерствата разчитат на лоялността на депутатите да гласуват текстовете без предварителни дебати на парламентарно ниво.
Ситуацията е признак за силно централизирано управление или „единоначалие“, при което вземането на решения е концентрирано в тесен кръг около премиера , докато парламентарната група е поставена в ролята на обикновен гласувателен механизъм.
Антон Кутев не е случаен кадър на ПБ. Би трябвало да е от най-приближените около Радев, тъй като той отговоря за медийната политика на партията и парламентарната група. Щом той си позволи в ефир “да се изока”, това означава, че дори авторитетни фигури в „Прогресивна България“ изпитват дискомфорт от методите на работа и се опитват публично да се дистанцират от решенията, в случая на финансовото министерство, за да не носят негативна политическа отговорност за непопулярни реформи.
“ГУМЕН ПЕЧАТ” ПОД ДИКТАТА НА КОПРИНКОВ
От два-три месеца в парламентарната група на “Прогресивна България” тлее напрежение, за което Епицентър. Бг научава от признания на депутати. В огромната си част те се чувстват излишни – не знаят какво се решава “на високо ниво”, никой не иска мнението им по никакъв въпрос. В групата няма дебат. Обикновено във вторник ги събират “набързо”, идва Николай Копринков, началник на политическия кабинет на премиера Румен Радев, и им нарежда по кой законопроект как да гласуват. Не ги питат искат или не искат, ролята им е сведена до техническото им гласуване в зала.
Групата работи по модела на силно централизирано управление и вземане на решения в тесен кръг, при който депутатите са поставени пред свършен факт. Като заместник-председател на „Прогресивна България“ и оперативен ръководител, Копринков заема позиция, която му позволява да бъде основният комуникационен канал между Министерския съвет и парламентарната група. Неговата роля е да осигурява партийна дисциплина и да гарантира, че законодателните инициативи на правителството ще преминават безпроблемно през пленарната зала. Понеже председателят на ПГ на ПБ е слаб като организатор, няма влияние и авторитет, неговата роля се поема от Копринков. Той командва, той нарежда, той държи изкъсо “народната представителство”, което кове съдбините на страната.
Скандалът с промените в закона за личните асистенти показа, че решенията и законопроектите се подготвят изолирано в изпълнителната власт и се пускат в публичното пространство, без парламентарната група на ПБ да е участвала в обсъждането им – първо гласуват “за” без дори да мислят, после им нареждат “отбой” и те пак без да мислят автоматично дават крачка назад.
Изказването на Кутев, че се действа на принципа „тихомълком, ако мине – мине“, потвърждава усещането за прокарване на политики без широк партиен консенсус, а за широк обществен дебат, какъвто е задължителен при прокарването на решения, които засягат широки слоеве от обществото, изобщо никой не мисли.
В дните около президентските избори напрежението в ПБ беше стигнало толкова високи нива, че 15-18 депутати бяха на път да напуснат групата. Говореха под сурдинка, никой не смееше публично да изрази това, което мисли. Фактът, че Кутев днес излиза публично и открито критикува този подход, показва, че в мнозинството зрее съпротива срещу подобни методи на работа, че депутатите вече не искат да изпълняват сляпо и безропотно, а започват да добиват кураж да изразяват недоволство от липсата на диалог.
Засега монолитното единство в ПБ се държи на страха от Радев, признават парламентаристи без опит, които вече съжаляват, че са приели да станат “крепостни парламентаристи” на едноличен режим. От друга страна обаче всичките 131 депутати на ПБ дължат политическото си присъствие на личния рейтинг на Радев, което прави откритият бунт и напускането на групата политически рисковано за тях.
Историята показва, че управляващи мнозинства с пълна власт рядко се разцепват в началото или средата на мандата си, тъй като никой няма интерес доброволно да се откаже от механизмите на управление и да предизвика предсрочни избори.
СИНДРОМЪТ “РАДЕВ” КОПИРА СИНДРОМА “ВИДЕНОВ” И СИНДРОМА “КОСТОВ”
Това положение в ПП на ПБ не е ново – то повтаря рецидиви от миналото, припомня ни управленията на Жан Виденов (БСП) и Иван Костов (СДС), при които имаше напрежение между изпълнителната власт и парламентарното мнозинство.
„Прогресивна България“ повтаря някои от фундаменталните грешки на своите предшественици. По времето на Жан Виденов (1994–1997 г.) решенията се вземаха в много тесен кръг в Министерския съвет (т.нар. кръг „Орион“), като ръководството на БСП и депутатите в парламента често бяха оставяни на заден план и не знаеха за подготвяните икономически мерки. Моделът днес, при който финансови реформи се подготвят „на тъмно“ в Министерството на финансите, без знанието на депутатите от управляващата ПБ, копира точно тази изолация на правителството от собствената му парламентарна група. Това създава усещане за липса на демократичност и чуваемост вътре в самата партия.
Управлението на Иван Костов (1997–2001 г.) остана в историята с желязна партийна дисциплина, при която решенията се спускаха еднолично от лидера и „Раковски“ 134, а народните представители бяха задължени просто да ги гласуват без право на възражения. Тогава покойният проф. Драгомир Драганов нарече сините депутати “талибани”, които безропотно натискат копчетата за гласуване на решенията, които Костов им спускаше. Превръщането на парламентарната група на ПБ в обикновен изпълнител на решения, взети от фигури като Николай Копринков и финансовия министър, напомня на този модел. Опозицията аргументира това с тезата, че от депутатите се очаква сляпо подчинение (тип „гумен печат“) на политики, за които дори не са били информирани.
Има обаче една съществена разлика: при Костов и Виденов партийната дисциплина успяваше да задържи напрежението скрито за дълго време.
Днешният фактическият откровен пробив на Антон Кутев в национален ефир показва, че в „Прогресивна България“ липсва както координация, така и монолитната дисциплина на миналото, което прави вътрешните конфликти публично видими много по-рано.
СТРУКТУРЕН ДЕФЕКТ НА УПРАВЛЕНИЕТО
Всичко това показва, че в България се наблюдава структурен дефект на управлението, който се повтаря независимо от идеологическата ориентация на партиите. Повечето български политически проекти се изграждат около силна, централна фигура. Когато тази фигура или нейният най-близък кръг поеме изпълнителната власт (Министерския съвет), вземането на решения се концентрира там, а парламентарната група се превръща в инструмент за гласуване.
Исторически, от ерата на Стефан Стамболов, през авторитарните режими до 1989 г., българската политическа култура често толерира модела на „силната ръка“. Този манталитет се пренася и в съвременната демокрация, където изпълнителната власт доминира над законодателната. Макар и да сме парламентарна република силната фигура у нас е министър-председателят. Точно затова Радев смени удобното кресло на “Дондуков” 2 с горещия стол на “Дондуков”1, който фактически държи кормилото на властта в България. Когато едно правителство е изправено пред тежки кризи или реформи, то често прибягва до бързи, административни методи, прескачайки дългите процедури на съгласуване и дебати, което опозицията и част от обществото приемат като диктат. Административният диктат обаче бързо се услажда на владетеля и той се самозабравя, показва историята ни.
АРМЕЙСКАТА СУБОРДИНАЦИЯ В ЦИВИЛНАТА ПОЛИТИКА
При Радев това е особено видимо, защото като военен той пренася принципите на строгата армейска субординация в цивилната политика, дори се изпуска и нарежда на министрите “да му докладват”. По време на двата си мандата като държавен глава Радев управляваше чрез поредица от служебни кабинети, където министрите се назначаваха еднолично от него и отговаряха директно пред „Дондуков“ 2. Настоящият стил на работа в Министерския съвет и в Парламентарната група е опит този безконтролен модел на служебната власт да се приложи и в условията на парламентарна република.
Както при Костов и при Борисов, “Прогресивна България” е изградена изцяло около авторитета на Радев като политически „спасител“, а култът към него избуява в подмазваческите изявления на депутатите му, които аргументират неговия подход като необходима решителност за стабилизиране на институциите. Това му дава огромна вътрешнопартийна власт, при която неговите решения и тези на най-близкия му кръг (като Николай Копринков) рядко се подлагат на съмнение от редовите депутати.
Българските избиратели обаче многократно са доказвали, че когато дадено управление прекрачи границата на търпимост или се изолира в своя „команден режим“, то бива бързо сваляно от власт чрез избори или протести (както се случи при Виденов през 1997 г. или при Борисов през 2013 и 2020 г.).
В крайна сметка, докато опитите за централизиране на властта и спускане на решения „отгоре“ са реален проблем на българската политическа практика, живата парламентарна дискусия, публичните скандали и гражданският контрол показват, че нишката на диктата не е абсолютна и системата запазва своя демократичен характер.
Признанието на Кутев показва, че независимо от мотивите, командният подход на Радев и екипа му среща сериозно изпитание в парламента. Дори при абсолютно мнозинство, управлението не може да функционира изцяло като армейска структура, тъй като народните представители отказват да бъдат просто пасивни изпълнители на решения, за които научават последно
Вашият коментар